Индиана

— Аз действително мисля, че не мога да ви излекувам, Индиана — отговори той, — но никога няма да ви напусна, дори да ми кажете, че съм ви омръзнал! Защото вие все още се нуждаете от материални грижи и ако не желаете да бъда ваш приятел, ще бъда ваш слуга. А сега искам да ви предложа едно лекарство, което бях запазил за последния стадий на болестта ви и което ще бъде ефикасно.

— Знам само един лек за мъката — отговори тя. — Това е забравата, защото отдавна съм се убедила, че разумът в този случай е безсилен. Затова да се надяваме, че времето ще ме излекува. Ако можех да си наложа да ти засвидетелствувам благодарността, която изпитвам към тебе, още сега щях да стана весела и спокойна, както в дните на нашето детство. Повярвай ми, приятелю, на мен съвсем не ми се иска да подхранвам болката си и да подлютявам раната си. Нима не зная, че всичките ми страдания се изливат в твоето сърце? Уви, как бих искала да забравя, да оздравея, но аз съм слаба жена, Ралф, бъди търпелив, не ме мисли за неблагодарница.

Тя се обля в сълзи. Ралф улови ръката й.

— Слушай, скъпа Индиана — каза той. — Забравата не е в наша власт, аз не те обвинявам! Мога да понасям търпеливо страданията, но да гледам как страдаш ти, е свръх силите ми. Пък и защо да се борим, слаби същества, каквито сме ние, срещу неумолимата съдба? Достатъчно влачихме това съществуване; бог, в когото вярваме, и ти, и аз, е обрекъл човека на страдания, но му е дал възможност да се избави от тях; според мен човекът превъзхожда животното, защото знае едно лекарство, което може да го избави от всички злини. Това лекарство е самоубийството и аз ти го предлагам и те съветвам да го приемеш.

— Неведнъж съм мислила за това — отговори Индиана, след като помълча. — Много пъти съм искала да свърша с живота, но винаги са ме задържали религиозни скрупули. Отдавна размишлявам в самота и мислите ми се възвисиха. Постигналото ме нещастие полека-лека ме научи и на друга религия, а не само на религията, която изповядват хората. Когато ти дойде да ми помогнеш, бях решила да умра от глад. Но ти ме помоли да живея и аз нямах право да ти откажа тази жертва. Сега в живота ме задържа само твоето съществуване, твоето бъдеше. Какво ще правиш ти сам на земята, клети ми Ралф, без семейство, без увлечения, без любов? След тежките рани, които понесе сърцето ми, аз вече не съм годна за нищо, но може би ще оздравея. Да, Ралф, ще направя всички усилия, заклевам ти се! Потърпи още малко. Скоро може би ще мога да ти се усмихвам… ще стана спокойна и весела, за да ти посветя живота си, за който ти толкова много се бори.

— Не, скъпа приятелко — възрази Ралф, — не искам такава жертва, никога няма да я приема. Нима моето съществуване е по-скъпо от вашето? Защо ще се обричате на отвратително бъдеще, за да направите приятен живота ми? Мислите ли, че е възможно аз да му се наслаждавам, като знам, че сърцето ви не споделя моята радост? Не, не съм такъв егоист. Нека не се опитваме да проявяваме невъзможен героизъм; да се откажем от всяко себелюбие, това е голяма гордост и самонадеяност. Да обсъдим спокойно положението и да погледнем последните си дни като наше общо благо, с което никой от нас няма право да разполага без съгласието на другия. Отдавна вече, бих могъл да кажа, откакто съм се родил, животът ме уморява и ми тежи; не чувствувам у себе си повече сили да го понасям без горчивина и без възмущение. Да заминем заедно, Индиана, да се върнем към бог, който ни е изпратил на тази земя на изпитания, в тази долина на сълзите той без съмнение няма да ни откаже небесните селения, когато уморени и измъчени, отидем да му поискаме милост и опрощение. Аз вярвам в бог, Индиана, и пръв аз ви научих да вярвате в него. Имайте доверие в мен; благородното сърце не може да излъже този, който го пита искрено. Чувствувам, че и двамата сме страдали достатъчно тук долу на земята, изкупили сме греховете си. Кръщението на нещастието пречисти душите ни — да ги върнем на този, който ни ги е дал.

Ралф и Индиана мислиха през следващите няколко дни за това. Трябваше да решат само как да се самоубият.