Индиана

— Разбирам, че имате угризения на съвестта, но успокойте се — каза й Ралф с тържествен и в същото време кротък и тъжен тон. — Делмар беше умрял, когато вие сте го напуснали; той не се събуди и не узна за вашето бягство. Умря, без да ви проклина и без да плаче за вас. Като се събудих сутринта, видях, че лицето му е виолетово и спи тежък трескав сън — беше получил апоплектичен удар. Изтичах в стаята ви, изненадах се, че не сте там, но нямах време да размислям. Разтревожих се от отсъствието ви чак след смъртта на Делмар. Медицинската помощ беше излишна, състоянието му се влошаваше. Един час по-късно той издъхна в ръцете ми, без да дойде в съзнание. Едва в последния момент душата му, успокоена и изстинала, направи последно усилие да се съживи. Той потърси ръката ми — помисли, че е вашата, защото неговите ръце вече бяха посинели и безчувствени; помъчи се да я стисне и умря, произнасяйки със заекване вашето име.

— Аз чух последните му думи — каза Индиана с мрачно изражение. — Точно когато го напусках завинаги, той ми каза в съня си: „Този човек ще те погуби.“ Думите му са тук — добави тя, като посочи с едната ръка сърцето, а с другата челото си.

— Когато се окопитих и престанах да мисля за умрелия — продължи Ралф, — се сетих за вас, за вас, Индиана. Отсега нататък вие бяхте свободна и щяхте да оплаквате господаря си само от доброта и християнско милосърдие. На мен единствен смъртта отнемаше нещо, защото той беше мой приятел и дори да не беше всякога приветлив, поне нямах съперници в сърцето му. Страхувах се, че неочакваната новина ще ви разстрои, затова реших да ви дочакам пред входа на къщата; смятах, че ще се върнете скоро от утринната си разходка. Чаках дълго. Няма да ви разказвам за тревогите си, как ви търсих, какъв ужас изживях, като намерих окървавения и разкъсан труп на Офелия. Вълните бяха го изхвърлили на брега. Сигурен бях, че ще открия скоро и вашия труп, мислех, че сте се хвърлили в морето; три дни бях уверен, че на земята не ми остава нито едно същество, което да обичам. Безполезно е да ви говоря за мъките си, вие сигурно сте ги предвидили, преди да ме напуснете.

Скоро обаче в колонията се разпространи новината, че сте избягали. Един кораб, който пусна котва в нашето пристанище, се беше разминал отблизо с кораба „Йожен“ в Мозамбикския пролив; някой от пътниците ви познал и след три дни целият остров говореше да вашето заминаване.

Няма да ви разказвам за нелепите и оскърбителни слухове, които се разнесоха поради нещастното съвпадение на двете събития — бягството ви и смъртта на мъжа ви. Мен също не ме пощадиха, направиха много „великодушни“ предположения, но това никак не ме интересуваше. Още един дълг имах да изпълня на земята — да се уверя, че сте жива, и да ви помогна, ако е необходимо. Заминах малко след вас, но пътуването бе ужасно. Във Франция съм от една седмица. Първата ми мисъл беше да изтичам при господин дьо Рамиер, за да се осведомя за вас. Но случайно срещнах прислужника му Карл, който ви беше довел тук. Не зададох други въпроси, интересуваше ме само вашият адрес; веднага дойдох тук, убеден, че няма да ви намеря сама.

— Сама, сама! Захвърлена по ужасен начин! — извика госпожа Делмар. — Да не говорим за този човек, никога вече да не говорим за него. Не искам да го обичам, защото го презирам! Не бива да ми споменавате, че съм го обичала, това ще ми напомня моя позор и моето престъпление, ще бъде страшен упрек на съвестта ми в моите последни дни. Ах, бъди мой ангел утешител, ти, който се явяваш във всички тежки мигове на моя жалък живот, за да ми протегнеш приятелска ръка! Изпълни със снизхождение последната си мисия край мене! Кажи ми нежно, че ми прощаваш, за да умра спокойна, уповавайки се на опрощението на всевишния съдия, който ме чака горе.

Тя се надяваше да умре, но мъката не разбива, а дори заздравява веригата на нашия живот. Дори не беше тежко болна, защото нямаше сили за това; само залиня и изпадна в пълна апатия, близка до затъпяване.

Ралф се опита да я разсее, отдалечи я от всичко, което й напомняше за Реймон. Отведе я в Турен, обгради я с внимание и грижи, посвещаваше й всичките си часове, за да облекчи съществуването й; и когато не успяваше, когато изчерпваше всички извори на старание и нежност, без да може да предизвика дори слаб лъч на удоволствие върху мрачното й посърнало лице, той изпадаше в отчаяние, упрекваше се горчиво, че не умее да й покаже обичта си.

Един ден я завари по-покрусена от когато и да било. Не се осмели да й заговори, а седна тъжно до нея. Индиана се обърна към него, стисна нежно ръката му и каза:

— Клети Ралф, как те измъчвам! С какво търпение понасяш моето егоистично подло нещастие! Ти отдавна изпълни своя тежък дълг, дори и най-преданата дружба не може да иска повече, отколкото ти направи за мен. Сега ме остави сама на злото, което ме разяжда, не погубвай чистия си и свят живот в допир с моя прокълнат живот! Опитай се да намериш другаде щастието, което не е възможно да цъфти край мен.