Индиана

Следобед нае екипаж и пристигна към девет часа вечерта в едно село в края на гората Фонтенбло. Накара да разпрегнат конете, поръча на кочияша да я чака до другия ден и тръгна сама пеш по една пътека сред гората, която за по-малко от четвърт час я отведе в парка Лани. Помъчи се да отвори малката врата, но тя беше заключена. Индиана искаше да влезе незабелязано, да избегне прислужниците и да изненада Реймон. Тръгна край стената на парка. Оградата беше стара; тя си спомни, че на места е счупена и, за щастие, намери пролука, откъдето се промъкна съвсем леко.

Когато стъпи върху земята, принадлежаща на Реймон и която сега щеше да бъде нейно убежище, нейна светиня, крепост и родина, сърцето й заби от радост. Измина лека и ликуваща добре познатите лъкатушни алеи. Влезе в английския парк, мрачен и самотен от тази страна. Всичко беше както преди; само мостчето, свързано с толкова тежки спомени, беше изчезнало и руслото на реката беше изместено; единствено местата, напомнящи за смъртта на Нун, бяха изменили облика си.

„Искал е да ми спести жестоките възпоминания — помисли Индиана, — не е било необходимо, аз бих могла всичко да понеса. Нали заради мене тези угризения ще го мъчат цял живот? Отсега нататък няма да се различаваме, защото и аз извърших престъпление. Кой знае дали не съм причинила смъртта на мъжа си! Реймон може да ми отвори обятията си, любовта ще ни замени чистата съвест и добродетелта.“

Тя премина реката по дъските, сложени там, където щяха да правят нов мост, и влезе в цветните алеи. Трябваше да спре за миг — сърцето й биеше до спукване; вдигна очи към прозореца на някогашната си спалня. Какво щастие! През сините завеси проникваше светлина, Реймон беше там! Нима можеше да живее в друга стая? Вратата на тайната стълба беше отворена.

„Той ме чака — помисли си Индиана, — ще бъде щастлив, но няма да се изненада.“

Горе на стълбата се спря, за да си поеме дъх: остана без сили пред радостта, както и пред скръбта. Наведе се и погледна през ключалката. Реймон беше сам, той четеше. Наистина там седеше Реймон, силен и жизнен; мъките не бяха го състарили, политическите бури не бяха му отнели нито косъм от главата; той седеше там спокоен и красив, подпрял чело с бялата си ръка, която се губеше в черните му коси.

Индиана блъсна бързо вратата — тя веднага се отвори.

— Ти си ме чакал! — извика тя, като падна на колене и притисна пламналата си глава до гърдите на Реймон. — Броил си месеците, дните! Виждал си, че времето минава, но въпреки това си знаел, че не мога да не отговоря на твоя зов!… Ти ме извика и ето, аз съм тук, тук съм, струва ми се, че умирам!…

Мислите се объркаха в главата й, тя остана за миг мълчалива, задъхана, неспособна да говори и мисли.

После отвори очи като събудена от сън, позна Реймон и нададе вик на неистова радост; прилепи устни до неговите устни, обезумяла, пламенна и щастлива. Той седеше блед, безмълвен, неподвижен, като ударен от гръм.

— Не ме ли познаваш? — извика тя. — Аз съм, аз, твоята Индиана, твоята робиня, която ти извика от изгнанието и която измина три хиляди левги, за да те обича и да ти служи. Аз съм твоята избраница в живота, която напусна всичко, захвърли всичко, от нищо не се побоя, за да ти донесе този миг на радост! Кажи, нали си щастлив? Нали си доволен от нея? Кажи! Аз чакам наградата си! Една дума, една целувка и ще бъда възнаградена стократно!

Но Реймон не отговаряше. Прословутото му хладнокръвие го беше напуснало. Той беше смазан от изненада, от разкаяние, от страх, като гледаше тази жена в краката си; закри лицето си с ръце и пожела да умре начаса.

— Боже мой! Боже мой! Ти не казваш нищо, не ме целуваш, не ми говориш! — извика госпожа Делмар, прегръщайки коленете на Реймон, притискайки ги до гърдите си. — Нима не можеш да говориш? Щастието причинява болка, то може да убива, зная! Ах, ти се измъчваш, задушаваш се, появих се много внезапно! Но опитай се да ме погледнеш; виж колко съм бледа, колко съм остаряла, колко съм страдала? И все заради тебе! Затова ще ме обичаш още повече! Кажи ми една дума, една единствена дума, Реймон!

— Иска ми се да плача! — отговори с глух глас Реймон.

— На мене също — каза тя, като покри ръцете му с целувки. — Ах, да, сълзите облекчават мъката! Плачи, плачи на моите гърди, аз ще изтрия сълзите ти с целувките си! Дойдох тук, за да ти даря щастие, за да стана всичко, което ти поискаш, твоя приятелка, слугиня, любовница! Някога бях много жестока, безумна, егоистка! Накарах те да страдаш и не пожелах да разбера, че искам нещо извън силите ти! Но оттогава аз много размишлявах и след като ти не се страхуваш от хорското мнение и си готов на всичко, за да бъдеш с мен, нямам право да ти откажа каквато и жертва да поискаш. Разполагай с мен, с кръвта ми, с живота ми, твоя съм тялом и духом! Изминах три хиляди левги, за да ти принадлежа, за да ти кажа това! Вземи ме, аз съм твоя собственост, ти си моят господар!