Индиана

„Идвам много късно!“ — беше мисълта, която порази като гръм Индиана. В уплахата си остави на кораба малкото пари, които носеше, и заброди из града като обезумяла. Потърси дилижанс за Париж, но колите бяха претъпкани с хора, които бягаха или бързаха да разграбят имуществата на победените. Едва вечерта намери място. Точно когато се качваше в колата, патрулът от националната гвардия спря пътниците и поиска книжата им. Индиана нямаше документи. Докато тя се мъчеше да разсее глупавите подозрения на победителите, около нея заговориха, че кралската власт е свалена, кралят избягал и министрите, както и всичките им привърженици са избити. Тези новини, съпроводени от смях, тропот и радостни викове, нанесоха смъртен удар на госпожа Делмар. Едно единствено нещо я интересуваше в цялата революция; във Франция за нея съществуваше един единствен човек. Тя падна в несвяст на паважа и дойде в съзнание след няколко дни в болницата.

Излезе оттам два месеца по-късно без пари, без дрехи, без багаж, слаба, залитаща, изтощена от възпаление на мозъка, от което на няколко пъти щеше да загуби живота си. Когато се озова на улицата сама, едва държейки се на краката си, без подкрепа, без средства и сили, когато се помъчи да си припомни какво й се беше случило и разбра как загубена и самотна е в този голям град, тя изпита неизразимо чувство на страх и отчаяние; съдбата на Реймон сигурно отдавна беше решена и около нея нямаше нито едно същество, което би могло да я спаси от страшната неизвестност. Ужасното съзнание, че е изоставена, подтисна сломеното й сърце и безнадеждното отчаяние, последица от несгодите, притъпи всичките й способности. Тя се повлече разтърсвана от треска, като убита, към пристанището; седна на един камък, за да се сгрее на слънцето, и загледа безразлично и втренчено водата, течаща в краката й. Поседя така няколко часа без сили, без надежда, без воля; най-сетне си спомни, че има багаж и пари на кораба „Йожен“, които все още можеше да получи; но нощта беше се спуснала и тя не посмя да се смеси с моряците, които приключваха дневната си работа, разменяйки си груби шеги, и да ги запита за кораба. Понеже не искаше да привлича вниманието, напусна пристанището и се скри в развалините на една къща зад широкия крайбрежен булевард Кенконс. Прекара сгушена в един ъгъл нощта — студена октомврийска нощ, изпълнена с горчиви мисли и страхове. Най-сетне се развидели; почувствува остър, неумолим глад. Реши да проси. Но дрехите й, макар че бяха в лошо състояние, не бяха просяшки; разглеждаха я любопитно, недоверчиво, иронично, но не й дадоха нищо. Тя се повлече отново към пристанището и запита за кораба „Йожен“ първия лодкар, когото срещна — корабът все още не беше отплувал от Бордо. Потърси лодка и завари Рандом на закуска.

— Как! — извика той. — Ето я моята красива пътничка! Нима се върнахте вече от Париж? Добре направихте, че дойдохте, защото утре заминавам. Ще се върнете ли на остров Бурбон?

Той разказа на госпожа Делмар, че я търсил навсякъде, за да й предаде вещите. Но когато я отведоха в болницата, Индиана нямаше документи, от които да установят името й. Тя беше записана в администрацията на болницата и в полицията в графата „Неизвестни“; затова капитанът не беше научил нищо за нея.

На другия ден въпреки слабостта и умората Индиана замина за Париж. Би трябвало да се успокои, като виждаше, че политическите събития са взели друг обрат; но тревогата не разсъждава, а любовта е в плен на наивни страхове.

Щом пристигна в Париж, тя изтича у Реймон и разпита със свито сърце портиера.

— Господинът е много добре — отговори той. — Сега е в Лани.

— В Лани ли? Сигурно искате да кажете в Серси?

— Не, госпожо, в Лани! Той сега е собственик на това имение.

„Милият Реймон — помисли Индиана, — той е откупил нашето имение, за да ме приюти от хорската злоба, която няма да може да ме достигне там. Значи, е бил сигурен, че ще дойда!…“

Опиянена от радост, тя полетя лека като птичка към новия живот, настани се в един хотел; прекара нощта и остатъка от деня в почивка. Горкичката, колко дълго не беше спала спокойно! Сънищата й бяха сладки и измамни, но когато се събуди, не съжали, че свършват, защото я чакаше надеждата. Тя се облече грижливо; знаеше, че Реймон държи на подробностите на тоалета, затова предната вечер си беше поръчала хубава нова рокля, която й донесоха сутринта. Но когато пожела да нагласи косата си, не видя великолепните си къдрици; по време на болестта бяха отрязали косата й. Индиана забеляза това едва сега — от тежки грижи не й беше останало време да обръща внимание на дребните неща.

Все пак, когато зави късите черни къдрици над бялото си тъжно чело, когато постави върху хубавата си глава шапчица английски модел, наричана тогава като намек за изгубените богатства „три процентова“, когато закичи на колана си букетче цветя, чието ухание Реймон обичаше, окрили я надежда, че все още ще му хареса; защото беше станала бледа и крехка като в първите дни на запознанството им, а тежката болест беше заличила от лицето й следите от тропическото слънце.