Индиана

Другият уж се тревожеше, че вълните са намокрили дрехите на хубавата дама, но добавяше, че капитанът я чакал и щял да се погрижи за нея. Неподвижна и безмълвна, Индиана ги слушаше уплашено; тя разбираше в какво ужасно положение се е озовала и си казваше, че единственият начин да издържи обидите, е да се хвърли в морето. На два-три пъти едва не го направи. Но после почерпи смелост, като си помисли: „Заради него, заради Реймон страдам толкова много. Трябва да живея, дори да ме смажат от обиди!“ Тя притисна с ръка наболялото си сърце и напипа острието на кинжала, който инстинктивно беше скрила сутринта. Притежанието на това оръжие й възвърна спокойствието; беше къса, много остра кама, която баща й имаше навик да носи — старо испанско оръжие, принадлежало някога на един от представителите на рода Медина-Сидониа, чието име беше гравирано върху стоманата заедно с датата 1300 година. То без съмнение неведнъж се беше обагряло с благородна кръв, беше измило не една обида, беше наказало не един безсрамник. Напипвайки оръжието, Индиана се почувствува испанка, качи се смело на кораба и си каза, че жената не може да се страхува от никаква опасност, щом има средство да се самоубие, за да избегне позора. Тя не си отмъсти за грубостта на своите водачи, напротив, щедро ги възнагради за умората. После се оттегли в кабината на кърмата и с тревога зачака да дойде часът на отплуването.

Най-сетне разсъмна и в морето заплуваха много пироги, които довеждаха до борда пътници. Индиана, скрита в своя ъгъл, поглеждаше със страх хората, които слизаха от лодките; трепереше да не види лицето на мъжа си, който идва да я вземе. Най-сетне пушечен изстрел отекна върху скалите на острова — нейния затвор. Корабът разпени водите и слънцето, като се издигна в небесата, хвърли весели розови отблясъци върху белите върхове на Салазките планини, които постепенно започнаха да се скриват на хоризонта.

На няколко левги в морето разиграха комедия, за да не обвинят капитана в измама. Той се престори, че открива госпожа Делмар на кораба, изненада се, разпита моряците, ядоса се, после се успокои и накрая състави акт, че на борда на кораба е намерен „пътник без билет“ — обичайната формулировка при подобни обстоятелства. Позволете ми да завърша тук разказа за това пътуване. Ще прибавя само за да оправдая капитан Рандом, че въпреки грубото си възпитание той прояви достатъчно здрав разум и разбра бързо характера на госпожа Делмар; след няколко опита да се възползува от самотата й, той се развълнува от съдбата й и стана неин приятел и покровител. Но порядъчността на този славен човек и достойнството на Индиана съвсем не спряха приказките, подигравателните погледи, обидните съмнения и дръзките и хапливи шеги. Това беше истинско изпитание за клетата Индиана по време на пътуването; за умората, лишенията, опасностите, неприятностите и морската болест няма да говорим — самата тя смяташе, че това е нищо.

XXVII

Три дни след като изпрати писмото на остров Бурбон, Реймон напълно забрави и писмото, и лицето, до което беше адресирано. Той се почувствува по-добре и реши да посети съседите си. Имението Лани, което господин Делмар беше оставил на кредиторите, за да изплати задълженията си, беше продадено на един богат индустриалец — господин Юбер, гъвкав и достоен за уважение човек, малко по-различен от другите индустриалци — истинско изключение сред новозабогателите. Реймон завари собственика в къщата, свързана с толкова много възпоминания. Той се разходи развълнуван из парка, където по пясъка сякаш още личаха следите от леките стъпки на Нун, и в просторните стаи, съхранили звука от нежния глас на Индиана. Но скоро появата на ново лице измени хода на мислите му.

В големия салон на мястото, където госпожа Делмар сядаше, за да бродира, една млада личност, висока и стройна, с продълговати очи, едновременно нежни и лукави, ласкави и насмешливи, беше седнала пред триножник и рисуваше с акварел странните фрески на стената. Това беше очарователно копие, тънка карикатура, показваща изискания и насмешлив вкус на художничката. Тя беше преувеличила прекалената маниерност на старите фрески, беше уловила фалшивия и надут дух на века на Луи XV върху тези претенциозни фигурки. Полагайки по-свежи тонове вместо избелелите от времето, беше им възвърнала престорените прелести, предала беше превзетостта на царедворците, еднакво странно издокараните благородници и пастири. В ъгълчето на тази насмешка над историята тя беше написала думата „Подражание“.

Девойката вдигна бавно към Реймон продълговатите си очи, от които сякаш бликаше насмешлива, прелъстителна и вероломна ласка, която, не знам защо, му напомни Ана Пейдж на Шекспир. В държането й нямаше нито свенливост, нито дързост, нито излишна буйност, нито неувереност в себе си. Те поведоха разговор за влиянието на модата в изкуството.