Индиана

— Не намирате ли, господине, че моралният облик на епохата се е отразил в тази живопис? — попита тя, като му показа дървената ламперия, украсена с пасторални рисунки в стила на Буше. — Не ви ли се струва, че всичките тези овце не ходят, не спят, не пасат като днешните овце? А хубавата лъжлива и загладена природа, буйните храсти от рози посред горите, където в наши дни растат само шипки, опитомените птички, чиято порода изобщо е изчезнала, розовите атлазени рокли, които не избеляват от слънцето, не съдържат ли всичките те поезия, нега, щастие и чувство за сладък, безполезен живот? Без съмнение тези смешни фантазии струват колкото нашите мрачни политически многоглаголствувания! Ех, защо не съм се родила в тези дни! — добави тя засмяно. — Както съм лекомислена и ограничена, колко хубаво щях да си живея — щях да рисувам ветрила и шедьоври от златоткани платове, отколкото да обсъждам вестниците и да се занимавам със споровете в Камарите!

Господин Юбер остави двамата млади сами и без да искат, те заговориха за госпожа Делмар.

— Вие бяхте много близък с предишните собственици на тази къща — каза девойката — и от ваша страна е много любезно, че дойдохте да посетите новите стопани. Госпожа Делмар — добави тя, като го погледна проницателно, — била забележителна жена, както разправят, и сигурно е оставила тук такива възпоминания, които едва ли ще бъдат в наша полза!

— Тя беше възхитителна жена — отговори Реймон безразлично — и мъжът й беше много достоен човек.

— Да — възрази безгрижната девойка, — но, струва ми се, че беше нещо повече от възхитителна жена. Доколкото си спомням, притежаваше чар, който заслужава много по-ярко и поетично определение. Видях я преди две години на един бал у испанския посланик. Беше пленителна в този ден, спомняте ли си?

Реймон потрепери при спомена за тази вечер, когато беше заговорил за първи път с Индиана. Той се досети също така, че беше зърнал на бала изящното лице и умните очи на девойката, с която сега разговаряше, но тогава не беше запитал коя е.

Едва когато си отиваше и на сбогуване изрази пред господин Юбер възторга си от прелестната му дъщеря, той узна името й.

— Аз нямам щастието да й бъда баща — обясни му индустриалецът. — Но за мене е истинска радост, че съм я осиновил. Не знаете ли моята история?

— Бях болен няколко месеца — отговори Реймон, — за вас знам само колко добрини сте направили в този край.

— Има хора — отговори господин Юбер усмихнато, — които смятат голяма моя заслуга, че съм осиновил госпожица дьо Нанжи; но вие, господине, който имате благородна душа, сам ще разберете, че съм постъпил, както ми подсказа съвестта. Преди десет години останах вдовец, без деца, собственик на голямо състояние, плод на моя труд, и пожелах да вложа някъде капитала си. Така закупих в Бургундия земята и замъка на дьо Нанжи, които много ми харесаха — тогава те бяха държавна собственост. Малко по-късно научих, че старият господар на имението живее в колиба със седемгодишната си внучка и че са много бедни. Старецът наистина получил обезщетение, но употребил парите, за да изплати дълговете си, направени, докато бил емигрант. Пожелах да облекча съдбата му и му предложих да се засели при мене; въпреки нещастията той беше запазил гордостта на рода си; отказа да влезе във владението на своите деди по милост и умря малко след моето идване, без да приеме от мен каквато и да било услуга. Тогава аз взех при себе си неговата внучка. Малката горда аристократка прие по неволя грижите ми, но в тази възраст предразсъдъците нямат дълбоки корени и взетите решения не траят дълго. Тя свикна скоро да гледа на мене като на свой баща и аз я възпитах като моя собствена дъщеря. Възнагради ме с щастието, с което подслажда сега старините ми. За да не го загубя, аз осинових госпожица дьо Нанжи и сега единствената ми мечта е да й намеря достоен съпруг, способен да ръководи имуществата, които ще й оставя.