Индиана

Незабелязано този чудесен простоват човек, окуражен от интереса, който Реймон прояви към признанията му, още при първия разговор му разказа семейните си работи. Внимателният му събеседник разбра, че тук едно голямо, напълно уредено имущество само очаква да го поеме някой по-млад и с по-изискани вкусове собственик, отколкото добрия Юбер. Реймон почувствува, че той може да стане човекът, призван да изпълни тази приятна задача, и благодари на изобретателната съдба, която щеше да оправи всичките му работи, като му предлагаше с помощта на романтичната случайност една жена, равна на него по произход и владееща голямо плебейско състояние. Такъв чудесен случай не беше за изпускане и той вложи цялото си умение, за да постигне успех. Освен това самата наследница беше очарователна; Реймон прости на провидението последните изпитания. Колкото до госпожа Делмар, той дори и не желаеше да мисли за нея. Приспа опасенията си, които го тревожеха, като се сети за писмото си; помъчи се да си докаже, че клетата Индиана няма да разбере скрития му смисъл или няма да отговори; най-сетне успя да се убеди в собствената си невинност, защото да признае, че е егоист, му се струваше ужасно. Той не беше от тези простодушни злодеи, които се появяват на сцената, за да признаят чистосърдечно пороците си. Порокът не се любува на собствената си грозота, защото би се уплашил от себе си, и Яго на Шекспир, закоравял злодей, не е убедителен, а е фалшив, когато, принуден от сценичните условности, разкрива сам тайните подтици на коварната си порочна душа. Човек рядко стъпква хладнокръвно съвестта си. Той обикновено я обръща, подчинява я на желанията си, разтегля я, обезобразява я и когато я извърти, подтисне и изхаби, я носи със себе си като снизходителен наставник, който се огъва пред страстите и интересите си, но винаги се преструва, че се съгласява и се бои от съвестта си.

И тъй Реймон започна често да ходи в Лани и посещенията му бяха приятни на господин Юбер, защото, както вече знаем, господин дьо Рамиер притежаваше способността да се харесва и скоро богатият плебей започна да мечтае да го направи свой зет. Но искаше дъщеря му сама да го избере, затова предостави пълна свобода на младите да се опознаят и харесат.

Лор дьо Нанжи не бързаше да ощастливи Реймон; тя изкусно го държеше между съмнението и надеждата. Далеч не така великодушна като госпожа Делмар, но много по-опитна, студена и умееща да ласкае, горда и в същото време приветлива, тя беше жената, която можеше да подчини Реймон; защото го превъзхождаше по ловкост, точно както той превъзхождаше Индиана. Лор много скоро разбра, че апетитите на този неин обожател са насочени към богатството й, а не към самата нея. Но беше достатъчно благоразумна да не очаква нищо повече; познаваше заобикалящия я свят и разбираше, че не може да мечтае за безкористна любов, след като има два милиона. Спокойно и философски гледаща на нещата, тя се примири с участта си и не осъждаше Реймон; не го презираше, че е пресметлив и практичен като своя век; само че го разбираше прекалено добре, за да го обича. Тя се гордееше, че не пада по-долу от този студен и разсъдлив век; честолюбието й би страдало, ако сърцето й лелееше наивните мечти на глупава пансионерка; би се червила от всяко разочарование като от глупост; с една дума стремеше се с всички сили да избегне любовта, както госпожа Делмар смяташе за свой дълг да се отдаде изцяло на любовта.

Госпожица дьо Нанжи беше решила да понесе брака като социална необходимост, но си доставяше лукавото удоволствие да използува свободата, която й принадлежеше, и да властвува още малко над човека, който се стремеше да й я отнеме. За тази девойка, осъдена да понесе всичките задкулисни борби на богаташите, не съществуваха безгрижна младост, сладки мечти, блестящо измамно бъдеще. За нея животът беше хладна сметка, а щастието — наивна илюзия, от която трябваше да се защищава като от комична слабост.

Докато Реймон се мъчеше да се подреди, Индиана се приближаваше към бреговете на Франция. Но как се изненада и ужаси, когато пристигайки в Бордо, видя, че над стените му се развява трицветното знаме! В града цареше оживление; предната вечер едва не бяха убили префекта; народът се надигаше; гарнизонът се готвеше да се хвърли в кървава схватка; още никой не знаеше какъв е изходът от въстанието в Париж.