Индиана

Чака дълго, после погледна часовника си, видя, че определеният час е минал. Морето бушуваше, плуването край бреговете на острова беше и без това трудно; започна вече да се отчайва и да не вярва в добрата воля на гребците, натоварени да я отведат, когато изведнъж забеляза върху бляскащите вълни сянката на черна пирога, която се мъчеше да се приближи. Но прибоят беше силен, вълните огромни, лодката като черупка всеки миг изчезваше, сякаш потъваше в мрачните гънки на тъмен саван, обсипан със сребристи звезди. Индиана стана и отговори няколко пъти на сигнала, — с който я викаха, но вятърът отнасяше гласа й, без той да достигне до гребците. Най-сетне се доближи и я чуха; насочиха лодката към нея, зачакаха вълните. Щом усетиха, че лодката се издига, гребците удвоиха усилията си и една вълна ги изхвърли с лодката на брега.

Сен-Пол е построен върху почва, образувана от морски пясъци и наноси от планините, пренесени от буйната река Гале на големи разстояния до нейното устие. Купчините изгладени камъни се издигат край брега като подводни насипи, които прибоят отнася, разпръсва и натрупва, както му харесва. Това е опасно и е необходима голяма ловкост, за да се премине между подводните скали, които непрекъснато се местят. Силните течения често изтръгват от котвите им големите кораби в пристанището Сен-Дьони и ги разбиват в брега; когато вятърът задуха от сушата и настъпи внезапен отлив, остава само едно — да излязат в открито море колкото може по-бързо; именно това беше направил корабът „Йожен“.

Лодката отнесе Индиана и нейния багаж сред развилнелите се вълни, сред воя на бурята и ругатните на двамата гребци, които не се стесняваха да я проклинат високо заради опасността, на която се бяха изложили. От два часа, казваха те, корабът щял да вдигне котва и само заради нея капитанът отказвал упорито да даде заповед за отплуване. Сипеха обиди и груби приказки, които нещастната бегълка безмълвно преглъщаше; единият моряк забеляза, че могат да ги накажат за лошото им държане към любовницата на капитана, но другият изруга:

— Остави ме на мира! Ясно е, че тази нощ ще отговаряме пред акулите. Ако видим пак капитан Рандом, дано не е по-лош от тях!

— Ето ти ги и акулите — каза първият. — Като че ли една вече е зад нас; зад лодката ми се мярка грозна муцуна.

— Глупак! Как можеш да вземеш кучешка муцуна за муцуна на морски хищник! Хей ти, четириног пътник, сигурно са те забравили на брега! Хиляди дяволи, няма да можеш да си хапнеш от моряшкия сухар. Имаме заповед да заведем само госпожицата, не е ставало дума за прасета…

И той вдигна греблото, за да удари по главата животното; госпожа Делмар погледна разсеяно към морето; тя позна своето красиво куче Офелия, което беше открило следата й по скалите на острова и сега плуваше подир нея. Точно когато морякът щеше да я удари, вълната я отнесе далеч от лодката и господарката й чу мъчителното, нетърпеливо скимтене. Тя помоли гребците да я вземат и те се престориха, че са съгласни; но когато вярното животно се приближи, разбиха черепа му с греблото и избухнаха в груб смях. Индиана видя как върху водата плувна трупът на съществото, което я беше обичало повече от Реймон. В същия миг огромна вълна издигна лодката и я хвърли в бездната; смеховете на моряците пресекнаха, те заругаха отчаяни. Но плоската и лека лодка изплува като птица над вълните, задържа се за миг, отново потъна в бездната и пак кацна на пенливия гребен на друга вълна. Колкото повече се отдалечаваха от брега, толкова повече се успокояваше морето и скоро лодката заплува бързо и безопасно към кораба. Тогава настроението на двамата гребци се подобри, а ведно с това и способността им да разсъждават. Те се помъчиха да загладят грубото си държане, но техните любезности бяха по-обидни дори от гнева им.

— Хайде, хубава госпожо — каза единият, — успокойте се, ето че се спасихме. Капитанът сигурно ще ни почерпи от най-хубавото вино, задето му носим ценния товар.