Индиана

— Сега не е време да си уреждаме сметките. Все пак ще взема да пазя вашия малък капитал. Като имам предвид обстоятелствата, сигурно няма да имате кой знае колко голям багаж. Елате през нощта на заминаването при скалите на заливчето Латание. Ще ви изпратя лодка с двама добри гребци, която ще ви доведе на борда между един и два часа.

XXVI

Денят на отпътуването измина като насън. Индиана се страхуваше, че ще бъде дълъг и мъчителен, а той отлетя като миг. Мълчанието на полята, спокойната домашна атмосфера бяха в пълно противоречие с душевния й смут. Тя се затвори в стаята си, за да приготви малкото вещи, които искаше да вземе със себе си; после, като ги криеше под шала си, ги отнесе една по една до скалите в залива Латание, сложи ги в плетен куфар и го покри с пясък. Морето беше неспокойно и с всеки изминат час вятърът се усилваше. От предпазливост корабът „Йожен“ беше излязъл от пристанището и госпожа Делмар виждаше в далечината белите му платна, които вятърът издуваше, докато екипажът лавираше, за да го задържа на котва. Сърцето й трепетно се устремяваше към кораба, който сякаш беше буен, нетърпелив кон, готов всеки миг да полети. Но когато се връщаше към вътрешността на острова, пак я чакаха спокоен и ведър въздух, ярко слънце, птича песен, жужене на насекоми, навред кипеше работа както предната вечер, никой дори не помисляше за нейните тревоги. Тогава започваше да се съмнява дали всичко това е истина, дали ще пътува, или само сънува наяве.

Вечерта вятърът стихна. „Йожен“ се приближи до брега и при залез слънце госпожа Делмар чу от своята скала пушечен изстрел, който ехото повтори из целия остров. Това беше сигнал за заминаване на следващия ден при изгрев слънце.

След вечерята господин Делмар се почувствува зле. Жена му помисли, че всичко е загубено, че той ще държи къщата будна цялата нощ и планът й ще пропадне; освен това полковникът страдаше, имаше нужда от нея, не беше време да го напусне. И в сърцето й се събудиха угризения, запита се кой ще се съжали над този старец, когато тя го изостави. Потръпна, като си помисли, че може да стане престъпница в собствените си очи и че гласът на съвестта ще се издигне много по-високо от гласа на обществото, за да я обвини. Ако Делмар както обикновено й беше поискал грубо да се погрижи за него, ако се беше показал капризен и раздразнителен, съпротивата на подтиснатата робиня щеше да изглежда правилна и законна; но за пръв път в живота си той понесе болката тихо и благодари топло и сърдечно на жена си. В десет часа каза, че се чувствува добре, изпрати я да си легне и забрани да останат да се грижат за него. Ралф също я увери, че няма нищо опасно и спокойният сън е по-важен от всяко лекарство. Когато прозвъни единадесет часа, в жилището всичко беше спокойно и тихо. Госпожа Делмар коленичи и се помоли, плачейки с горчиви сълзи; защото щеше да натовари душата си с голяма вина и отсега нататък единствен бог можеше да й прости. Влезе тихо в стаята на мъжа си, той спеше дълбоко; лицето му беше спокойно, дишането равно. Когато се готвеше да излезе, видя, че някой спи във фотьойла. Беше Ралф; той се беше промъкнал безшумно и бдеше над спящия мъж.

„Горкият Ралф — помисли Индиана, — какъв красноречив и жесток упрек за мене!“

Изпита желание да го разбуди, да му признае всичко, да го помоли да я запази от самата нея, но после се сети за Реймон.

„Още една жертва за него — каза тя, — и то най-тежката от всички! Заради него жертвувам дълга си.“

Любовта е добродетелта на жената; тя смята за подвиг грешките, извършени от любов; любовта й дава сили да се бори с угризенията. Колкото по-трудно й е да извърши престъплението, толкова по-голяма награда очаква от този, когото обича. Любовта е нещо като фанатизма, който поставя камата в ръката на вярващия. Индиана свали от шията си една златна верижка, която беше получила от майка си и с която никога не се разделяше; постави я тихо на врата на Ралф — последен залог за сестринска обич, наведе още веднъж лампата към лицето на своя стар съпруг, за да се увери, че е по-добре. Той сънуваше и произнесе със слаб тъжен глас:

— Пази се от този човек, той ще те погуби!…

Индиана цяла потръпна и избяга в стаята си. Закърши ръце в мъчителна нерешителност; но после изведнъж си каза, че не постъпва така заради себе си, а заради Реймон; че отива при него не за личното си щастие, а за да даде на него щастие и че дори да бъде осъдена на вечни мъки, няма да съжалява, защото ще е направила по-добър живота на своя любим. Тя излезе от жилището и тръгна към залива Латание с бърза крачка, без да смее да се обърне, без да поглежда какво оставя зад себе си.

Веднага изрови от пясъка плетения куфар и седна върху него мълчаливо, трепереща, заслушана във вятъра, който свистеше, в шума на вълните, които се разбиваха, умирайки в краката й, в пронизителния крясък на сатанита9, който пищеше в морските водорасли, спускащи се по стените на скалите; но над всички тези шумове чуваше биенето на сърцето си — то ехтеше в ушите й като звън на погребална камбана.