Юлиан

Чудя се сега какво ли си е мислил Констанций. Предполагам, че още тогава съм го озадачил. Човек лесно можеше да разбере Гал. Но какво представляваше този мълчалив младеж, който иска да стане духовник? Възнамерявах да кажа много неща на Констанций, но той не ми даде възможност. Колкото и да е странно, той бе много нервен в отношенията си с всички. Като че ли единствено можеше да говори седнал на трона си. Не се доверяваше никому освен на Евсебий и на жена си, императрица Евсебия. Странен човек беше. Сега, когато съм на неговото място, аз му съчувствувам, макар да не го обичам. Мнителността му явно се засилваше от обстоятелството, че бе по-малко интелигентен от хората, които го заобикаляха. Това подсилваше нервността му и го правеше недостъпен за обикновено човешко общуване. Като студент се провалил по реторика поради бавния си ум. По-късно почнал да пише стихове, които карали всички да се чувствуват неловко. Единственото му „интелектуално“ занимание бяха препирните на галилеяните. Казваха ми, че бил доста добър с тях, но всеки селски бръснар може да си създаде име сред галилейския синод. Ето например Атанасий.

След аудиенцията почувствувах облекчение. Естествено не желаех да стана духовник, но ако това беше цената, с която можех да спася живота си, бях готов да я заплатя.

Констанций си замина с пищна церемония. Гал, владиката и аз стояхме сред двора, когато той мина със свитата си край нас. Върху коня изглеждаше висок и много представителен с изящната си кована и позлатена броня. Напущайки Мацелум, Констанций не погледна никого. Неговата студенина бе крайно внушителна и аз още му завиждам за това. С часове можеше да стои сред хората, без да се обърне нито наляво, нито надясно, неподвижен като статуя, както изисква церемониалът. Още император Диоклециан решил, че ние трябва да се превърнем, макар и без да възприемаме титлите им, в истински азиатски царе и подобно на позлатените статуи на боговете, да бъдем показвани много рядко. Мотивите на Диоклециан са понятни. Това очевидно се е наложило от обстоятелството, че през миналия век императорите се възкачвали и сваляли по прищявка на войската. Диоклециан е смятал, че ако бъдем обградени с вдъхващ благоговение ритуал и хората почнат да ни почитат като божества, войската не би се решавала тъй лесно да си играе с нас. До известна степен тази политика е дала резултат. Но и днес, когато излизам на кон, за да участвувам в някоя церемония, и виждам благоговението, изписано по лицата на хората — благоговение, предизвикано не от моята личност, а от театралната обстановка, — аз се чувствувам като измамник и ми се ще да отхвърля тежкия си товар от злато и да викна: „Статуя ли искате или човек?“ Разбира се, не го правя, защото веднага биха ми отговорили: „Статуя.“

Както наблюдавахме дългата процесия да се придвижва от вилата до главния път, Гал внезапно възкликна:

— Какво не бих дал да ида с тях!

— Скоро ще заминеш и ти, благородни Гале. — Владиката бе почнал да се обръща към нас с титлите ни.

— Кога? — попитах аз.

— След няколко дни. Императорът обеща. „Когато всичко е готово, вие ще дойдете при нас.“ Така каза. Ще ми дадат да командувам войска и тогава!… — Но Гал беше достатъчно съобразителен да не спомене какво се надява да му донесе бъдещето. Вместо това на лицето му се появи тържествуваща усмивка. — И тогава — повтори той с обичайната си злоба — ти ще станеш дякон.

— Началото на най-святата кариера — добави владиката Георгий, като свали сребърната си корона и я подаде на един прислужник. На челото му, където се бе опирала короната, имаше червена рязка.

— Много бих искал да продължа да се занимавам с твоето образование, но, уви, божественият август има други планове за мене. — За миг слабото му мрачно лице засия от удоволствие.

— Александрия? — попитах аз.

Той сложи пръст до устните си и влязохме вътре, всеки доволен от съдбата си: Гал като цезар на Изтока, Георгий като александрийски владика, а аз… Е, поне щях да продължа науките си; по-добре жив духовник, отколкото мъртъв благородник.

Следните няколко седмици очаквахме всеки час известия от императора. Но както седмиците минаваха в месеци, надеждата постепенно гаснеше. Бяха ни забравили.

Владиката Георгий скоро загуби всякакъв интерес към образованието ни. Рядко се мяркаше и когато го виждахме, в държането му имаше някаква смътна враждебност, като че ли ние бяхме причина за лошия му късмет. Гал беше мрачен и изпадаше в неочаквани пристъпи на ярост. Ако някоя фибула не се закопчаваше добре, той я захвърляше на пода и я смачкваше с петата си. Когато изобщо проговаряше, беше, за да кресне някому. Повечето време мълчеше и хвърляше кръвнишки погледи наоколо; единственият му интерес бе да прелъстява робини, но и това не го ободряваше. Признавам, че и аз не бях в много добро настроение, но поне имах Плотин и Платон. Можех да си чета и да чакам.