Юлиан

От това време си спомням една странна случка. Неколцина младежи, свободни селянчета от околността, работеха в двореца като коняри. Те бяха жизнерадостни момчета и отначало, когато пристигнах в Мацелум, ми позволяваха да играя с тях. Бяха единствените мои връстници, с които съм общувал. Особено се сближих с един от тях. Хиларий, хубаво момче, две години по-голямо от мен. Той имаше пъргав ум и си спомням, че се опитвах да го уча да чете; на десет години бях вече педагог! Но когато пораснахме, всеки разбра положението си и близостта ни изчезна. Независимо от това продължавах да се интересувам от живота му и когато той ми каза, че желае да се ожени за едно момиче от Цезарея, чийто баща не го одобрявал за зет, успях да склоня бащата. Също така взех Хиларий за мой личен коняр.

Една априлска заран, когато заповядах да ми оседлаят коня, животното бе доведено от друг коняр. Попитах за Хиларий. Бил излязъл с благородния Гал. Това ме изненада. Гал си имаше собствен коняр и ние никога не си разменяхме прислужниците. Не обърнах много внимание на това и доволен, че съм сам, подкарах коня към предпланините на Аргеус, радвайки се на прохладния пролетен ден. Младите жълто-зелени листа блестяха на фона на черните клони на дърветата и земята изпущаше лека бяла мъгла. Тръгнах към любимото си място — един извор, заобиколен от кедри и хвойна.

Когато наближих поляната, чух остър вик, подобен на рев на наранено животно. След това видях два коня завързани за един кедър и при дънера му захвърлени мъжки дрехи. Наблизо с вързани крака и ръце голият Хиларий лежеше по корем, а Гал го биеше с камшика си. При всеки удар момчето изпищяваше. Но най-изненадващ от всичко бе изразът на лицето на Гал: той сияеше от удоволствие, сякаш болката на другия му доставяше най-голяма наслада.

— Спри! — извиках аз и препуснах към него. Стреснат, Гал се обърна към мене. Момчето ми извика да го спася.

— Не се бъркай в тази работа. — Гласът на Гал бе странно прегракнал.

— Той е мой коняр — казах аз. Всъщност това нямаше значение, защото, ако момчето е било непокорно, Гал имаше не по-малко право от мен да го накаже.

— Казах ти, не се бъркай в тази работа! Махай се!

Гал се опита да ме удари с камшика си, но вместо мене удари коня си. Конят се изправи на задните си крака. Гал се уплаши и изпусна камшика. Аз побеснях и насочих коня срещу него, както учат кавалеристите да смазват пешите войници с копитата на конете си. Гал побягна. Овладях коня си тъкмо когато той се качи на своя. Задъхани, застанахме за миг лице срещу лице. Гал още се усмихваше, зъбите му бяха оголени като на куче, готово да захапе.

Опитах се да бъда спокоен. С голямо усилие запитах:

— Какво е сторил?

— Нищо — отговори Гал.

Той се изсмя, пришпори коня и си отиде. До ден-днешен си спомням как изрече това „Нищо!“ Както Пития е проникната от духа на Аполон, така и брат ми Гал бе обладан от духа на злото. Беше ужасна сцена.

Слязох и отвързах младежа. Хълцайки, той започна да ми разказва как, без нищо да е направил — отново това „нищо“, — как, без изобщо да му се скара, Гал му заповядал да слезе от коня и да се съблече. Гал явно е имал намерение да го пребие от бой. Уверен съм в това.

Върнах се в Мацелум, готов да извърша убийство. Но когато Гал и аз се срещнахме същия ден на вечеря, гневът ми беше минал; дори изпитвах някакъв страх. Можех да се справя с когото и да било — макар и млад, бях уверен в себе си, — но Гал не беше човек, а демон; при това демон, който не можех да проумея.

През цялото време, докато вечеряхме, се взирах в Гал; той беше решил да бъде приветлив, весел и приятен и аз не можах да открия и следа от озъбената усмивка, която бях видял на лицето му преди няколко часа. Едва не помислих, че съм сънувал цялата случка. Но когато на другия ден видях Хиларий и следите по гърба му, разбрах, че не е било никакъв сън. „Нищо“ — тази дума ме преследва и до днес.

Оттогава, докато бяхме в Мацелум, Гал и аз гледахме изобщо да не оставаме сами заедно. Разговаряхме винаги учтиво и никога не споменахме за случилото се на полянката.

Един месец по-късно се получи писмо от Евсебий: благородният Гал трябваше да отпътува за имението на покойната си майка в Ефес и да остане там, докато е угодно на императора. Гал бе едновременно и обнадежден, и унил: освобождаваха го от Мацелум, но той си оставаше затворник и изобщо не се споменаваше, че ще бъде обявен за цезар.

Гал се сбогува с приятелите си офицери на една вечеря, на която за моя изненада бях поканен и аз. Произнесе приятно слово, като обеща да си спомня за приятелите си, ако някога му бъде поверено да командува войска. Владиката Георгий му поднесе Светото писание на галилеяните в масивна сребърна обковка.

— Добре го изучавай, благородни Гале — рече той. — Извън църквата няма спасение. — Колко често съм чувал тези нагли думи!

Сбогуването ми с Гал на следния ден беше съвършено просто.

— Моли се за мене, братко, както аз се моля за теб.

— Ще се моля. Сбогом, Гале.