— Това вече зная, Мардоний. — Не можех да не се усмихна. Говореше по същия начин както преди. — Все пак останах жив до днес.
— Но това е Константинопол, не Мацелум. Това е константинополският дворец. Място, което… което… никой не може да опише!
— Дори Омир? — закачих го аз.
Бледа усмивка се появи на лицето му.
— Омир никога не е срещал такава злост и поквара.
— Какво ще правят с мене?
— Императорът не е решил още.
— Евсебий ли ще вземе решението?
— Възможно е. Поддържай добри отношения с него. Показвай се безвреден.
— Не е толкова трудно.
— Чакай! — Изведнъж Мардоний стана пак същият. — Случайно четох едно от съчиненията ти — „Александър Велики в Египет“. Прекалено многословие… Също неверен цитат. От „Одисеята“, 16: 187. „Не Бог съм аз. Защо на безсмъртните ме оприличаваш?“ Употребил си глагол със значение „поставям измежду“ вместо „оприличавам“.
Стана ми срамно, когато Мардоний ми посочи грешката. Смирено се извиних. Бях изненадан, че всяко мое ученическо упражнение се пазеше в канцеларията на двореца.
— По такива неща ще решат какво да правят с тебе: да те издигнат или да те премахнат. — Мардоний се намръщи. От слънцето стотиците бръчки по лицето му внезапно заприличаха на гъста паяжина. — Внимавай. Никому не се доверявай. — И той бързо влезе в двореца.
Останах до края на годината в Константинопол. Имах достатъчен доход, наследен от баба ми, която почина онова лято. Позволиха ми да я видя преди смъртта й, но тя не ме позна. Говореше несвързано и трепереше — беше се парализирала; понякога се разтреперваше толкова силно, че трябваше да я привързват към леглото. Когато си тръгнах, тя ме целуна, като мърмореше: „Сладкият ми, милият ми.“
По нареждане на Евсебий ми бе забранено да дружа и дори да се срещам с младежи на моята възраст; единствените хора, с които общувах, бяха учителите ми: Ецеболий, Никокъл и арменецът евнух Евтерий. Ецеболий е очарователен човек, но Никокъл ненавиждах. Той беше ниско, дребничко човече. Мнозина го смятаха за най-големия граматик на нашето време, но за мене той си остана враг. И той не ме харесваше. Спомням си един разговор с него, който сега ми изглежда особено забавен:
— Благородният Юлиан е в най-впечатлителната възраст. Трябва да внимава кого слуша. Днес светът е пълен с лъжливи учители. Във вярата — Атанасий, който е начело на най-опасната разколническа секта. Във философията има най-различни шарлатани, като например Либаний.
Тогава за пръв път чух името на човека, който щеше да има толкова голямо значение за мен като мислител и учител. Без да проявявам голям интерес, попитах кой е Либаний.
— Един антиохиец. Знаем какви са антиохийците. Учил в Атина. След това дойде тук да преподава. Това бе преди около дванадесетина години. Беше млад, непочтителен към колегите си, към нас, които, ако не бяхме по-мъдри, поне имахме повече опит от него. — Никокъл издаде звук, подобен на жуженето на насекомо през летен ден. Смях ли бе това? — Беше непочтителен и към вярата ни. Всички големи ретори тук са християни. Той не беше. Подобно на мнозина, които отиват да учат в Атина (и ще си позволя да кажа, че не одобрявам желанието ти да учиш там), Либаний предпочиташе празната философия на прадедите ни. Той сам се назова елинист и предпочиташе Платон пред Евангелието, Омир пред Стария завет. През четирите години, които прекара тук, той успя да внесе раздори и смут в академичния свят. Винаги предизвикваше неприятности. Толкова коварен човек. Да, той дори приготви доклад до императора върху преподаването на гръцки, като предлагаше промени в нашата програма! Радвам се, че ни напусна преди осем години, обвит в облак като Зевс.
— Какъв облак? — Думите му ме заинтригуваха. Навсякъде учените се нападат взаимно и отдавна съм разбрал, че никога не трябва да вярваш това, което те говорят един за друг.
— Имаше любовна история с едно момиче, дъщеря на сенатор. Той трябваше да я занимава по класическа литература. Тя обаче забременя от него. Семейството се оплака и императорът, за да запази името на момичето и семейството (би се сетил кои са, ако ти кажа, но не бива), заповяда на Либаний да напусне столицата.
— Къде е Либаний сега?
— В Никомедия. И там, както обикновено, създава неприятности. У него има някаква страст да се самоизтъква.
Колкото повече Никокъл ругаеше Либаний, толкова повече растеше интересът ми към него. И реших, че трябва да го срещна. Но как? Либаний не можеше да дойде в Константинопол и аз не можех да отида в Никомедия. За щастие имах съюзник.