Юлиан

Изглежда, че Приск изобщо не е разбрал какво представляват митраическите тайнства и това не ме изненадва. Той високо цени нашите етични норми и ние сме му благодарни за това. Но намира обредите ни отблъскващи. Естествено той знае за тях само от това, което е чул случайно, тъй като никой посветен няма право да разправя какво става в пещерата. И въпреки че „изпитанията“ понякога са неприятни, откровението, до което се стига, си струва всички изтърпени страдания. Аз например не мога да си представя света без Митра.

С обичайната си сурова прямота Приск отбелязва, че християните постепенно възприемат различни елементи на нашия култ. Внезапно ме осени мисълта — дали това не е един начин, по който най-сетне ще победим? Дали тези, които възприемат толкова много от нас, няма да заприличат на самите нас и след време да бъдат като нас?

Юлиан Август

Бях посветен в тайнствата на Митра през март 351. Този ден наблюдавах както изгрева на слънцето, така и залеза, като внимавах да не ме забележи някой, тъй като Констанций бе забранил молитвата към слънцето; мнозина биваха арестувани само защото наблюдавали залеза. Шпиони и доносници имаше навсякъде.

Съобщих на Ецеболий, че този ден ще отида на лов по склоновете на планината Пион. Както очаквах, той се извини, че няма да дойде, тъй като не обичаше лова. Той цитира нещо от Омир. Аз цитирах Хораций. Той отговори с Вергилий. Аз приведох Теокрит. С общи усилия изчерпахме почти всичко написано по повод на лова в литературата.

Следната спънка беше охраната. Дванадесет войници и един трибун бяха придадени към домакинството ми. И най-малко двама души ми прислужваха неотлъчно. Как да се справя с тях? Максим реши, че тъй като култът на Митра е култ на войниците, поне двама от тях ще са поклонници на Митра. Той беше прав. Петима от дванадесетте бяха митраисти. Лесно наредих двама от петимата да ме придружават този ден. Те бяха длъжни да пазят тайната в качеството си на братя на Митра. Един час преди изгрев-слънце Орибазий, войниците и аз излязохме от къщи. В подножието на планината ни посрещнаха девет отци и Максим. Изкачихме склона в пълно мълчание. На предварително определено място, под една смокиня, спряхме и изчакахме изгрева.

Небето побледня. Зорницата светеше със синя светлина. Тъмните облаци се разкъсаха. Слънцето се появи на хоризонта и един лъч докосна скалата зад нас, едва тогава разбрах, че това не беше обикновена скала, а вход в планината. Отправихме молитва към слънцето и неговия спътник Митра, нашия спасител.

Когато слънцето се издигна над хоризонта, Максим отвори вратата в планината и ние влязохме в малка пещера със седалки, изсечени в скалата. Двамата с Орибазий трябваше да останем и да почакаме там, а отците се оттеглиха в друга пещера, вътрешното светилище. Така започна най-важният ден от живота ми: денят на меда, хляба и виното; денят на седемте порти и седемте планети; денят на пароли; денят на молитва; и накрая (след Гарвана, Невестата, Войника, Лъва, Персиеца, Пратеника на слънцето и Отеца) денят на „Нама Нама Себезио“.

Либаний: От всички тайнства с изключение на тези в Елевзин митраическите са най-вдъхновяващи, тъй като по време на тези тайнства човек наистина прозира безсмислието на земната суета. При всяко от седемте изпитания посвещаваният извършва това, което един ден душата му ще изпита, когато се извиси сред седемте свята, като губи един по един човешките си недостатъци. При Арес войнолюбието се връща при източника си, при Зевс той загубва честолюбието си, при Афродита — половата страст и т.н., докато душата се пречисти. Тогава… Но не бива да казвам повече: „Нама Нама Себезио.“

Юлиан Август

Когато денят свърши, Орибазий и аз се измъкнахме с олюляване от пещерата, възродени.

И точно тогава настъпи мигът. Както гледах залязващото слънце, светлината ме облада. Това, което се дава на малцина, беше дадено на мен. Видях единния. Хелиос ме завладя и в жилите ми течеше не кръв, а светлина.

Видях всичко. Почувствувах простотата на сътворението, самата му същина. Това, което не може да се обхване без божествена подкрепа, тъй като то е отвъд словото и отвъд разума; и все пак е толкова просто, че се чудех как съм могъл да не зная, че то е там, че то съществува като част от нас, както и ние сме част от него. Това, което стана в пещерата, бе изпитание и поучение, но което се случи навън, бе откровение.

Както бях коленичил в избуялия пелин и червените полегати лъчи на слънцето ме ослепяваха, аз видях самия бог. Чух това, което не може да се разкаже, нито да се напише, и видях това, което не може да се предаде нито с образ, нито със слово. И дори днес, години след това, то е все така свежо в паметта ми, както някога. Защото тогава, на този стръмен склон, бях избран да извърша великото дело, което вече съм започнал: да възстановя почитането на единния бог в цялото му великолепие.