Юлиан

— Не — запелтечих аз, — нямам никакво желание да ставам цезар. Искам да продължа да уча. Така съм напълно щастлив.

— Всички лъжат — рече Гал натъжено, — дори и ти. Дори хора от моята плът и кръв. Но малко вероятно е да станеш цезар. Аз имам Изтока, Констанций — Запада. От тебе няма нужда. Имаш ли момичета в домакинството си?

— Едно. — От напрежение гласът ми ми изневери.

— Едно! — Той учудено поклати глава. — А твоят приятел? Онзи, у когото живееш?

— Орибазий.

— Любовник ли ти е?

— Не!

— Питах се дали не ти е любовник. Няма нищо нередно в това. Ти не си Адриан. Какво правиш, няма значение. Но ако имаш слабост към момчета, препоръчвам ти да се ограничаваш с роби. Политически опасно е да имаш връзки с хора от собствената си среда.

— Не ме интересуват… — започнах аз, но той ме прекъсна и продължи:

— Най-добре е с роби. Особено с коняри и слуги. — Внезапно сините му очи блеснаха и лицето му се изкриви в злобна гримаса. Искаше да си спомня какво бях видял преди години на полянката. — Впрочем избирай според вкуса си. Моят единствен съвет, единственото ми предупреждение към тебе, не само като по-голям брат, но и като твой господар, е… — Той внезапно спря и вдъхна дълбоко. Момичето беше свършило. Тя се изправи и застана пред него с наведена глава. Той се усмихна чаровно, после вдигна ръката си и я удари с все сила по лицето. Тя политна назад, но не издаде никакъв звук. След това той й даде знак и тя се оттегли. Гал се обърна към мене, сякаш нищо не се беше случило, и продължи изречението си — в никой случай да не се срещаш с този магьосник Максим. Вече са плъзнали достатъчно слухове, че си загубил вярата си. Зная, че не си станал безверник. Как би могло да се случи такова нещо? Та ние сме потомци на Константин Велики, който е равен на апостолите. Ние сме богоизбрани. Но въпреки това… — Той се прозина и се изтегна на леглото. — Въпреки това… — повтори Гал и затвори очи. Почаках го за миг да продължи. Но той бе заспал.

Евнусите отново се появиха. Единият зави Гал с копринена завивка. Другият отнесе виното. Те се държаха така, като че ли бях присъствувал на най-обикновена вечер; а може би наистина беше така. И тъй като той беше започнал да хърка пиянски, стъпвайки на пръсти, аз се измъкнах навън.

Приск: Винаги съм си мислел, че ако Юлиан приличаше повече на Гал, щеше да бъде по-щастлив. Никой не може да каже, че Гал не си е прекарал живота весело. Той бе пример на човек, който си угажда във всяко отношение. Не мога да не му завиждам.

Либаний: Приск очевидно намери своя идеал.

Гал падна няколко месеца след официалното посещение в Пергам. От две години императорът получаваше обезпокоителни доклади за Гал. Небридий направо му писал, че в Сирия ще настъпи гражданска война, ако Гал не бъде свален. В последния си доклад до Констанций Таласий заявил същото.

Най-сетне един инцидент предизвика падането му. Липсата на храни бе станала много остра. Народът се бунтуваше. След като не успя да замрази цените, Гал реши да напусне Антиохия колкото се може по-скоро. Обяви, че възнамерява да нахлуе в Персия, въпреки че нямаше достатъчно войски да завладее и едно кирпичено село край Нил.

В деня на заминаването му целият сенат го чакаше пред паметника на Юлий Цезар. Значителна тълпа бе излязла да види цезаря; но всъщност тя не беше дошла да го изпрати — народът искаше храна и гръмко го изразяваше. Вдигаше се страшна врява — зная това, защото бях там. Никога не съм виждал толкова разгневена тълпа. Зад един ред войници с извадени мечове цезарят и сенатът си разменяха любезности, докато тълпата около нас ревеше и ни притискаше все повече и повече. Дори Гал се стресна.

В този миг Теофил, управителят на Сирия, излезе напред да произнесе речта си. Теофил беше отличен администратор, но народът не го обичаше. Защо? Бог знае! Антиохийците са толкова лекомислени, когато се касае за обществени дела. Ако един жесток тиранин е духовит, те ще го обожават. Техният управител може да е добър човек, но ако говори бавно и тромаво, те го презират. Те презираха Теофил. Започнаха да осмиват речта му. След това тълпата завика: „Хляб, хляб!“

През всичкото време наблюдавах Гал. Най-напред беше смаян, после уплашен и накрая — човек просто можеше да проследи мисълта му — лицето му придоби лукав израз.

Той вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. Но виковете продължиха. Тогава Теофил даде знак и барабаните забиха заплашително. Тълпата замлъкна и Гал заговори:

— Добри хора, сърцето на вашия цезар страда за вас. И все пак той е изненадан. Казвате, че нямате храна. Но в Антиохия има хляб. В складовете има предостатъчно жито. Вашият цезар го остави там за вас.

— Дай ни го тогава! — обади се някакъв глас.

Гал поклати глава.

— Та житото е ваше. Управителят знае това. — Той се обърна към смаяния управител: — Теофиле, аз ти заповядах да дадеш храните на народа. Защо не го стори? Защо си толкова жесток? Дори да си във връзка със спекулантите на жито, трябва да се смилиш над народа. Бедните хора са гладни, Теофиле, нахрани ги!