Избрана

Тръгнах и след кратко колебание тя ме последва. Излязохме от територията на музея и поехме по Двайсет и седма улица, където беше домът на Афродита (или по-точно на смахнатите й родители), беше пресечка на „Рокфорд“ Движейки се като насън, вървях в тъмнината и се съсредоточавах, за да обвия двете ни в тишина и невидимост. Стиви Рей ме следваше на две-три крачки. Наоколо цареше мрак и първична тишина. Вдигнах глава и погледнах през голите клони на огромните стари дървета от двете страни на улицата. Би трябвало да мога да видя почти пълната луна, но вятърът бе довял облаци, които я закриваха цялата, и на мястото й се забелязваше само белезникава светлина. Беше станало студено и се зарадвах, че променящият ми се метаболизъм ме предпазва от пронизващия вятър. Запитах се дали промените на времето измъчват Стиви Рей и се приготвих да я попитам, когато тя изведнъж заговори:

— На Неферет това няма да й хареса.

— Това?

— Че аз съм с теб вместо с другите. — Стиви Рей изглеждаше много притеснена и нервно подръпна едната си ръка с другата.

— Успокой се. Неферет няма да разбере, че си с мен, поне докато не бъдем готови да й позволим да узнае.

— Тя ще разбере веднага щом се върне и види, че не съм с останалите.

— Не. Само ще види, че те няма. Всичко може да ти се е случило. — И в същия миг ми хрумна мисъл, която беше толкова невероятна, че се заковах на място, сякаш щях да се блъсна в дърво. — Стиви Рей! Ти не трябва да бъдеш с другите вампири, за да се оправиш!

— Какво?

— Това доказва, че си се Променила. Вече не кашляш и не умираш!

— Зоуи, аз вече умрях.

— Не, не, не! Нямах предвид това. — Хванах ръката й, без да обръщам внимание, че тя мигновено я дръпна и направи крачка назад. Ти можеш да съществуваш без вампирите. Само възрастен вампир може да го прави. Ти и си се Променила, но по различен начин.

— И смяташ, че това е хубаво?

— Да! — Не бях толкова сигурна, колкото прозвучах, но бях твърдо решила да запазя позитивното си отношение пред Стиви Рей. Освен това тя не изглеждаше много добре. — Какво ти е?

— Нуждая се от кръв! — Стиви Рей избърса с трепереща ръка изцапаното си лице. Пликчето не ми беше достатъчно. Вчера ти ми попречи да се нахраня, а не съм яла от онзи ден. Става лошо, когато не се храня. — Тя наклони глава под странен ъгъл, сякаш слушаше глас във вятъра. — Чувам как кръвта ромоли във вените им.

— В чии вени? — Бях ужасена, но и заинтригувана.

Стиви Рей махна с ръка. Жестът беше дивашки и същевременно грациозен.

— Човеците, които спят около нас. — Гласът й бе спаднал до дрезгав шепот. В тона й имаше нещо, което ме накара да се приближа до нея, въпреки че очите й отново бяха блеснали в аленочервено и миришеше толкова противно, че ми идваше да повърна. Има един буден. — Тя посочи огромно жилище вдясно от мястото, където бяхме спрели. — Момиче е… Младо… Сама е в стаята си…

Гласът й звучеше като примамлива песен. Сърцето ми заблъска в гърдите.

— Откъде знаеш? — промълвих аз.

Стиви Рей насочи горящите си очи към мен. Знам много неща. Знам и за твоята жажда за кръв. Няма причина да не й се отдадеш. Може да влезем в къщата, да отидем в стаята на момичето и да я нападнем заедно. Ще я споделя с теб, Зоуи.

За миг потънах в обсебеността, която възпламеняваше очите й, и в собствената си потребност. Не бях пила човешка кръв, откакто вкусих кръвта на Хийт преди месец. Споменът за онази единствена прелестна глътка се бе запазил в тялото ми като възбуждаща тайна. Като хипнотизирана слушах как Стиви Рей ме омайва с приказките си за мрака, който ме завличаше в красивите си лепкави дълбини.

— Ще ти покажа как да влезем в къщата. Умея да долавям тайни начини. Ще убедиш момичето да ме покани… Не мога да вляза в чужд дом, ако не ме поканят. Но щом вляза… — Стиви Рей се изсмя.

Смехът й ме изтръгна от унеса. По-рано смехът й беше прекрасен — щастлив, младежки и невинно влюбен в живота, но сега прозвуча като злобно и изопачено ехо на предишната радост.

— Апартаментът е само две къщи по-нататък. В хладилника има кръв. — Обърнах се и тръгнах по улицата.

— Но не е топла и прясна — ядосано възрази Стиви Рей, ала ме последва.

— Достатъчно е прясна и има микровълнова фурна. Ще я стоплим за секунди.

Тя не каза нищо и след няколко минути стигнахме до дома на Афродита. Заведох Стиви Рей до апартамента в гаража, отворих вратата и влязох. Качвах се по стълбите, когато осъзнах, че тя не върви след мен. Втурнах се обратно към вратата и я видях, че стои навън в мрака. Виждаха се ясно само червените й очи.

— Трябва да ме поканиш — обясни тя.

— О, извинявай. — Едва сега проумях думите й и се стъписах от поредното доказателство за коренната разлика в душата на Стиви Рей. — Заповядай, влез.

Тя пристъпи напред и се блъсна в невидима преграда. Нададе вик на болка, който се превърна в ръмжене. Очите й заблестяха към мен.

— Мисля, че планът ни няма да успее. Не мога да вляза тук.

— Нали каза, че трябва само да бъдеш поканена?

— От човек, който живее в къщата. Ти не живееш тук.

Над нас се разнесе студеният учтив глас на Афродита. (която за мое неудобство прозвуча като майка си).