Избрана

Не мисля, че това е правилно. Нямах намерение да забравя най-добрата си приятелка още преди да разбера, че тя е нежива. Извадих дънките й и от джоба падна нещо — измачкан плик с името ми, надраскано с криволичещия почерк на Стиви Рей. Стомахът ме заболя, когато го отворих. Вътре имаше картичка за рождения ми ден — смешна рисунка на котка (която много приличаше на Нала), издокарана с островърха шапчица, но намръщена. На вътрешната страница пишеше: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ИЛИ КАКВОТО И ДА ИМАШ, СЯКАШ МЕ ИНТЕРЕСУВА. АЗ СЪМ КОТКА.“ Стиви Рей бе нарисувала голямо сърце и беше написала: „ОБИЧАМЕ ТЕ! СТИВИ РЕЙ И НАЦУПЕНАТА НАЛА“ На дъното на плика имаше сребърна верижка. Вдигнах я и видях, че на нея е окачено изящно сребърно сърчице. Пръстите ми трепереха, докато отварях медальона. Отвътре изпадна прегъната няколко пъти снимка. Изгладих я и изхлипах, когато видях, че е изрязана от снимка, която бях направила на двете ни (като държах фотоапарата пред нас). Избърсах очите си, сгънах снимката, върнах я в медальона и го сложих на врата си. Верижката беше къса и сребърното сърце се вмести точно във вдлъбнатината под гърлото ми.

Намирането на колието ме накара да се почувствам по-силна и вземането на кръвта от кухнята беше много по-лесно, отколкото си го представях. Взех голямата си чанта, вместо марковата чантичка, която си купих в бутика на площад „Утика“ миналата година, и която обикновено нося. В голямата слагах учебниците си, когато учех в прогимназията в „Счупена стрела“, преди да бъда белязана и животът ми да се взриви. В нея можеше да се побере дебело дете (стига да беше ниско), затова лесно натъпках тъпите дънки „Роупър“ на Стиви Рей, тениска, черните й каубойски ботуши, бельо и чорапи и пак остана място за пет торбички кръв. Да, бяха отвратителни. Да, искаше ми се да пъхна сламка в едната и да изсмуча съдържанието й като вкусен плодов сок. Наистина съм отвратителна.

Трапезарията и кухнята бяха затворени и вътре нямаше никого, но както всичко останало в училище, не бяха заключени. Влязох и излязох безпроблемно, като внимателно държах пълната с пликчета кръв чанта и се опитвах да си придам безразличен и невинен вид. (Никак не ме биваше да крада.)

Тревожех се да не срещна Лорън (когото усилено се опитвах да забравя, но не чак толкова много, че да махна диамантените обеци), но видях само едно момче от трети курс на име Иън Боузър. Той е глуповат и кльощав, но забавен. Бях в часовете по драматично изкуство с него и знаех, че Иън е лудо влюбен в преподавателката, професор Нолън. Всъщност той я търсеше, когато едва не се блъсна в мен, докато излизах от трапезарията.

— О, Зоуи! — Иън нервно ме поздрави почтително по вампирски, като сложи юмрук на сърцето си. — Не исках да те прегазя.

— Няма проблем. — Не ми беше приятно, когато хлапетата ставаха нервни и се плашеха в мое присъствие, сякаш мислеха, че може да ги превърна в зли чудовища. Тук беше „Домът на нощта“, а не „Хогуортс“. (Да, чела съм книгите за Хари Потър, а харесвам и филмите. Това е поредното доказателство, че съм интелектуалка.)

— Да си виждала професор Нолън?

— Не. Дори не знам дали се е върнала от зимната ваканция.

— Върна се вчера. Уговорихме се да се срещнем преди трийсет минути. — Той се ухили и се изчерви. — Искам да стигна до финалите на конкурса за монолог от Шекспир догодина и я помолих да ме подготви.

— Чудесно. — Горкото хлапе. Никога нямаше да стигне до финала на тъпия конкурс, докато гласът му не престанеше да мутира.

— Ако я видиш, би ли й казала, че я търся?

— Разбира се.

Иън хукна по коридора, а аз стиснах чантата и се отправих към паркинга и след това към „Уолмарт“ Купуването на мобилен телефон, сапун, четка за зъби и компактдиск на Кени Чесни беше лесно. Трудното беше телефонният разговор с Ерик.

— Зоуи? Къде си?

— Още съм в училище. — Това не беше буквална лъжа. Тъкмо отбивах от пътя, за да спра пред мястото в източната ограда, където имаше тайна врата, която водеше до задната страна на училището. Казвам „тайна“, въпреки че десетки новаци и вероятно всички вампири знаеха за нея. Беше негласна училищна традиция от време на време новаците да се измъкват от територията на училището, за да извършват някои ритуали или да се държат лошо.

— Още си в училище? — Ерик се разтревожи. — Но филмът почти свърши.

— Знам. Съжалявам.

— Добре ли си? Не трябва да обръщаш внимание на глупостите, които Афродита бръщолеви.

— Да, знам, но тя не каза нищо за теб. — Или поне не много. — Само че в момента съм много притеснена и трябва да помисля за някои неща.

— Пак „неща“ — Гласът му не прозвуча доволно.

— Наистина съжалявам, Ерик.

— Да, добре. Няма проблем. Ще се видим утре или по-нататък. Чао — рече той и затвори.

— По дяволите!

Афродита почука на стъклото от другата страна и ме накара да подскоча и да изпищя. Оставих телефона и се пресегнах да й отворя.

— Бас ловя, че той е бесен — отбеляза тя.

— Нима имаш ненормално остър слух?

— Не, ненормално добра способност да отгатвам. Освен това познавам нашето момче Ерик. Тази вечер ти му върза тенекия и той е бесен.