Избрана

— Първо, Ерик не е наше момче, а мое момче. Второ, не съм му вързала тенекия. И трето, няма да говоря за Ерик с теб, госпожице Свирка.

Вместо да посипе огън и жупел върху мен, както предполагах, Афродита се засмя.

— Е, добре. Все едно. И не отхвърляй нещо, преди да го опиташ, госпожице Благоприличие.

— Нека сменим темата. Имам идея как да се оправим със Стиви Рей. Не мисля, че трябва да се криеш. Покажи ми как да стигна до дома на родителите ти. Ще те оставя там и после ще отида да взема Стиви Рей.

— А искаш ли да си тръгна, преди да я доведеш?

Вече бях мислила по този въпрос. Изкушавах се, но истината беше, че по всяка вероятност се налагаше Афродита и аз да работим заедно, за да спасим Стиви Рей, затова неживата ми най-добра приятелка трябваше да свиква с Афродита. Пък и вече правех крадешком достатъчно много неща. Не можех да крия момиче, заради което пазех тайни от всички други. Ако в това имаше някаква логика, разбира се.

— Не. Стиви Рей ще трябва да свикне с теб. — Погледнах Афродита, когато спрях пред знак „Стоп“, и внимателно добавих: — Или може би ще направи услуга на всички и ще те изяде.

— Хубаво, че винаги гледаш оптимистично на нещата — иронично отбеляза тя. — Завий наляво тук. След това, когато стигнеш до Пеория Стрийт, свърни пак наляво и карай няколко преки, докато видиш големия знак, който сочи към разклона за „Филбрук“

Изпълних указанията й. Не разговаряхме, но не усещах неловко напрежение между нас. Беше странно, че е толкова лесно да бъда с Афродита. Не че тя не си оставаше кучка, но започвах да я харесвам. А може би това беше поредният симптом, който сериозно трябваше да се замисля дали да не подложа на терапия, и разсеяно се зачудих дали „Прозак“, „Лексапро“, или някой друг чудесен антидепресант въздейства на новаците.

Видях знака за „Филбрук“ и завих наляво.

— Почти пристигнахме. Петата къща вдясно. Мини по локалната алея. Тя заобикаля къщата и води до апартамента в гаража.

Приближихме се и аз поклатих глава.

— Тук ли живееш?

— Живеех.

— Страхотно е! — Къщата беше такава, в каквато си представях, че живеят богаташите в Италия.

— Ами! Проклет затвор.

Приготвих се да изръся нещо полупроницателно от сорта, че Афродита е свободна сега, след като е белязана, и е законно еманципирана непълнолетна. Можеше да заяви на родителите си да се разкарат (както бях направила аз), но следващата й остроумна забележка ме накара да забравя всички хубави неща, които смятах да изрека.

— И е много досадно, че ти си прекалено добродетелна, за да ругаеш и псуваш. Ако изречеш „Да ти го начукам“, това няма да те убие. Няма дори да означава, че не си девствена.

— Ругая. Казвам „По дяволите“ При това често. — Защо изведнъж изпитах желание да защитя предпочитанието си да не псувам?

— Все едно — засмя се Афродита.

— И няма нищо лошо в това да си девствена. По-добре е, отколкото да си боклук.

Тя продължи да се смее.

— Имаш още много да учиш, Зи. — Афродита посочи сграда, която приличаше на миниатюрен вариант на жилището.

— Заобиколи и отиди отзад. Оттам се влиза в апартамента и колата ти няма да се вижда от улицата.

Спрях зад разкошния гараж и слязох от колата. Афродита отключи вратата и видях стълби, а после я последвах в апартамента.

— Боже, слугите трябва да са живели доста добре навремето! — измърморих аз, докато оглеждах лъскавите дъски на пода, кожените мебели и искрящата от чистота кухня. Нямаше евтини дреболии, които да развалят обстановката, но имаше свещи и скъпи вази. Спалнята и банята бяха в другия край на апартамента. Надникнах и видях голямо легло с пухени завивки и възглавници. Предположих, че банята е по-хубава от спалнята на родителите ми.

— Подходящ ли е? — попита Афродита. Приближих се до прозореца.

— Плътни завеси. Хубаво.

— И капаци. Виж. Спускат се оттук. — Тя ми ги демонстрира.

Кимнах към телевизора с плосък екран.

— Има ли кабелна телевизия?

— Разбира се. И куп дискове с филми.

— Идеално. — Тръгнах към кухнята. — Ще взема едно пликче с кръв, а другите ще оставя тук и после отивам при Стиви Рей.

— Добре. Аз ще гледам телевизия.

Вместо да изляза, се прокашлях неспокойно. Афродита ме погледна.

— Какво има?

— Стиви Рей не изглежда и не се държи като преди.

— Така ли? Нямаше да имам представа, ако не ме беше светнала. Повечето хора, които умират и после се връщат в живота като чудовища кръвопийци, изглеждат и се държат по един и същ начин.

— Говоря сериозно.

— Зоуи, видях Стиви Рей и някои от другите същества във виденията си. Те са ужасяващи.

— По-лошо е, когато ги видиш в действителност.

— Няма да съм изненадана.

— Не искам да й казваш нищо.

— Имаш предвид, че е мъртва и така нататък? Или че е ужасяваща?

— И двете. Не желая да я уплашим, и да скочи върху теб и да разкъса гърлото ти. Вероятно ще мога да я спра, но не съм сто процента сигурна. И освен че ще бъде отвратително и трудно за обяснение, неприятно ми е да мисля какво ще прави всичката тази кръв в този страхотен апартамент.

— Колко мило от твоя страна.

— Хей, Афродита, опитай нещо ново, например да бъдеш добра.

— Тогава най-добре да мълча.