Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

— Вложил съм пари в тази работа. Надявах се да бъдеш поне дотолкова способен, че да се справиш с юридическите проблеми. Виждам, че се налага да помагам. Слушай сега внимателно, защото нямам намерение да повтарям. Има един подход към това дело, който се изплъзва под носа на притъпената ти правна находчивост. Дженкинс твърди, че е астрално същество, каквото несъмнено е. Затова, вместо да се мъчиш да докажеш, че е дух, мъртъв по закон и следователно негоден да дава показания, да предположим, че постъпиш така…

И той продължи да говори бързо и по същество. Когато малко по-късно Никълс си тръгна, а Уилсън замъкна Харли до стаята му, където го изсипа в леглото, за първи път от дни насам адвокатът се чувстваше щастлив.

Ръсел Джоузеф Харли, малко махмурлия и много нервен, беше призован пред съда като първи свидетел в своя полза. Уилсън попита:

— Името ви?

— Ръсел Джоузеф Харли.

— Вие ли сте племенникът на покойния Зебълън Харли, който получи в наследство къщата, известна като Харли хол?

— Да.

Уилсън се обърна към съда.

— Прилагам копие от завещанието на покойния Зебълън Харли като доказателство. Цялата му собственост е оставена на неговия племенник и единствен роднина, ответника.

Търнбул заговори от мястото си.

— Ищецът по никакъв начин не оспорва правото на ответника над Харли хол.

Уилсън продължи:

— Вие сте прекарали част от детството си в Харли хол, нали, а от време на време сте го посещавали и като възрастен?

— Да.

— При което и да е от вашите посещения случвало ли се е нещо под формата на дух, призрак или астрално същество да ви се е явявало в Харли хол?

— Не. Бих запомнил такова нещо.

— Вашият покоен чичо някога да е споменавал пред вас нещо за подобно явление?

— Той ли? Не.

— Това е всичко.

Търнбул се изправи за разпита.

— Мистър Харли, кога за последен път сте се виждали с чичо си преди неговата смърт?

— През 1938-а. Някъде през септември… около десети или единайсети.

— Колко време прекарахте заедно?

Харли необяснимо защо се изчерви.

— Ъъ… само един ден.

— Кога сте го виждали преди това?

— Ами не го бях виждал от съвсем малък. Родителите ми се преместиха в Пенсилвания през 1920-а.

— И оттогава — като се изключи онова еднодневно посещение през 1938-а — поддържали ли сте някакви връзки с вашия чичо?

— Не, май че не. Той беше голям чешит — самотник. Малко чалнат, струва ми се.

— Така, значи вие сте любещ племенник. Но ако се вземе предвид всичко, което току-що казахте, учудващо ли звучи, че вашият чичо не е споменавал пред вас мистър Дженкинс? Не е имал кой знае каква възможност, нали?

— Имаше възможност през 1938-а, но не го направи — заупорства Харли.

Търнбул вдигна рамене.

— Нямам повече въпроси.

Гимбъл започна да се отегчава. Бе очаквал по-големи фойерверки. Той попита:

— Разполага ли защитата с още някакви свидетели?

Уилсън мрачно се усмихна.

— Да, ваша светлост — отвърна той. Бе настъпил неговият час и адвокатът повторно се усмихна, докато невъзмутимо произнасяше: — Бих желал да извикам пред съда мистър Хенри Дженкинс.

Последва удивена тишина и съдията Гимбъл се наведе напред.

— Искате да кажете, че желаете да извикате ищеца като свидетел на защитата?

Ведро:

— Да, ваша светлост.

Гимбъл направи гримаса.

— Извикайте Хенри Дженкинс — уморено нареди той на пристава и пак потъна в креслото си.

Търнбул изглеждаше разтревожен. Той прехапа устни в колебание дали да възрази срещу тази необичайна процедура, но накрая, щом приставът изрева името на духа, вдигна рамене и се отказа.

Търнбул бързешком излезе в коридора. Гласът му се чу откъм преддверието и бавно взе да се приближава. След него идваше струйката кръв: Кап. Сссс. Кап. Сссс…

— Един момент — отново се върна към живот Гимбъл. — Нямам нищо против да давате показания, мистър Дженкинс, но не можем всеки път да налагаме на държавата ненужния разход за претапициране на свидетелския стол. Пристав, намерете някакво чердже или нещо подобно, за да го хвърлим върху стола, преди мистър Дженкинс да е положил клетва.

Набързо бе изровена някаква мушама и я постлаха върху стола. Дженкинс се материализира за достатъчно дълго време, за да положи клетва, след което седна.

— Кажете, мистър Дженкинс — започна Уилсън, — точно колко „астрални същества“ — вярвам, че това е начинът, по който се нарекохте, — има?

— Няма откъде да знам. Много милиарди.

— С други думи, толкова, колкото човешки същества са умрели от насилствена смърт?

Търнбул скочи, внезапно разтревожен, но духът с лекота избягна уловката.

— Не знам. Знам само, че са милиарди.

Усмивката на адвоката в стил „котка излапва канарче“ си остана непомрачена.

— И всички тези милиарди постоянно витаят около нас, навсякъде, само че остават невидими, така ли?

— О, не. Много малка част от тях остават на Земята. И, разбира се, още по-малко запазват някаква връзка с хората. Повечето хора са ужасно отегчителни за нас.

— Добре, а колко според вас са останали на Земята? Към сто хиляди?

— Може да са дори и повече. Но предположението ви е близо до истината.

Търнбул внезапно се намеси:

— Бих искал да знам каква е връзката на тези въпроси с делото? Възразявам срещу разпита като напълно неуместен.