Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

И Николо, чието лице моментално светна, се втурна към прозореца и викна:

— Здрасти, Пол.

Пол Лоеб му махна с ръка възбуден. Той бе по-слаб от Николо и по-нисък, макар че беше половин година по-голям. Лицето му изразяваше сдържано напрежение, което ясно личеше от бързото премигване на клепачите му.

— Ей, Ники, пусни ме да вляза. Имам идея и половина. Почакай само да я чуеш.

Бързо се огледа наоколо, сякаш проверяваше дали някой не подслушва, но дворът пред къщата явно бе празен. После добави шепнешком:

— Почакай само да я чуеш.

— Добре. Сега ще ти отворя.

Барда продължи да говори гладко, нехаещ, че внезапно е престанал да се ползува от вниманието на Николо. Когато Пол влезе, Барда тъкмо разправяше:

— И тогава лъвът казал: „Ако ми намериш изгубеното яйце на птицата, която прелита над абаносовата планина веднъж на десет години, аз ще…“

— Барда ли слушаш? — попита Пол. — Не знаех, че имаш.

Николо се изчерви и лицето му отново стана нещастно.

— Вехтория, още от едно време, когато бях малък. Твърде не струва.

Той срита Барда и кракът му се плъзна по поиздрасканата, поизбеляла пластмасова обшивка.

Барда изхълца, понеже контактите на говорното му устройство за миг се бяха прекъснали от удара, после продължи:

— „… една година и един ден, докато железните обувки се изтрили. Принцесата спряла край пътя…“

— Леле, ама то наистина бил много стар модел — каза Пол и го заоглежда критично.

Въпреки недоволството си от робота Николо се засегна от снизходителния тон на приятеля си. За момент съжали, че го бе пуснал да влезе или поне че преди това не бе прибрал Барда в обичайния му приют в мазето. Единствено отчаянието, породено от днешния скучен ден и безполезния спор с баща му, го бе накарало да го извади. И роботът се бе оказал съвсем глупав, както и очакваше.

Ники и бездруго мъничко се побояваше от Пол, понеже Пол преминаваше специално обучение в училище и всички казваха, че ще стане инженер по електронноизчислителна техника.

Не че Николо се учеше лошо. Имаше добри бележки по логика, по двоични операции, по основи на изчислителната техника и по елементарни схеми — по всички традиционни прогимназиални предмети. Но там е работата, я! Това са си традиционни предмети и той ще стане контрольор на пулт, както всички останали.

Пол обаче знаеше загадъчни неща за онова, което наричаше електроника, теоретична математика или програмиране. Особено за програмирането. Николо не се и опитваше да разбира, щом Пол се разприказваше за него.

Няколко минути Пол слуша Барда, после попита:

— Често ли го ползваш?

— Не! — отговори обиден Николо. — Държа го в мазето още отпреди вие да се преместите в нашия квартал. Просто го извадих днес…

Не му дойде наум никакво оправдание, което да изглежда достойно, затова заключи:

— Просто го извадих.

Пол попита:

— И все такива ли ги разправя — за дървари и принцеси, и за животни, които говорят?

Николо отвърна:

— Страшна работа. Татко твърди, че не можем да си позволим да си купим нов. Казвам му днес сутринта…

Споменът за тазсутрешните безплодни жалби тласна Николо опасно близо до границата на сълзите и той ги сподави ужасен. Чувстваше някак си, че сухото лице на Пол не познава позора на сълзите и че Пол може да изпитва само презрение към всеки, който не е силен като него.

— Та реших да опитам пак тая вехтория, но не струва.

Пол изключи Барда, натисна копчето, с което се получаваше почти моментална пренагласа и рекомбиниране на словесния запас, героите, сюжетните линии и кулминации, заложени в робота. После го включи отново.

Барда гладко започна:

— „Имало едно време едно момченце на име Уиликинс, чиято майка била умряла и то живеело с втория си баща и с доведения си брат. Макар че вторият му баща бил много заможен, свидело му се дори леглото, на което спял Уиликинс, и той бил принуден да си почива както може, върху купчина слама в конюшнята при конете…“

— Коне! — възкликна Пол.

— Това са някакви животни — каза Николо. — Така ми се струва.

— Знам! Само искам да кажа: ама че дивотия — приказки, за коне.

— Непрекъснато разказва за коне. Има и едни работи, които се наричат крави. Давали мляко, но Барда не обяснява как.

— Ами че защо не го оправиш?

— Откъде да знам как.

Барда продължаваше:

— „Уиликинс често си мислел, че ако е богат и силен, ще даде на втория си баща и на доведения си брат да разберат какво значи да бъдеш жесток към едно малко момче. И един ден решил да тръгне по света да си търси късмета.“

Пол, който не слушаше Барда, отвърна:

— Че то е лесна работа. Той си има цилиндри на паметта, пригодени за сюжетни линии, кулминации и всичко останало. Няма защо да берем грижа за тях. Трябва само да въведем словесен запас, та да знае за компютрите, за автоматиката и електрониката и за разни истински неща, каквито има сега. И тогава, нали разбираш, ще може да разказва интересни приказки, а не за принцеси и какво ли не още все от тоя род.

Николо отвърна отчаян:

— Да можехме да го направим така…

Пол го прекъсна: