Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

— Знаеш ли, татко каза, че ако догодина вляза в специалното училище по изчислителна техника, ще ми купи истински Бард, последен модел. Голям и с раздел за космически разкази и детективи. И с видеоприспособление!

— Да не искаш да кажеш, че ще можеш и да гледаш разказите?

— Разбира се. Мистър Доуърти от училището казва, че и сега има такива неща, само че не за всички. Но ако вляза в специалното училище, татко ще има по-големи възможности.

Очите на Николо изхвръкнаха от завист:

— Виж ти! Да гледаш разказите.

— Може да идваш при мене да гледаш, когато си искаш, Ники.

— Уха! Благодаря.

— Моля. Само да се разберем — аз ще имам думата какво точно да слушаме.

— Разбира се. Разбира се. — Николо бе готов да се съгласи и на по-тежки условия.

Пол отново заслуша Барда.

Той нареждаше:

— „… Щом е така — казал царят, погладил брадата си и се намръщил, та облаци закрили небето и блеснала светкавица — до вдругиден по това време ще се постараеш да избавиш от мухите цялото ми царство, иначе…“

— Трябва само — каза Пол — да го отворим.

Той изключи Барда и задърпа предното му табло, както си говореше.

— Ей — обади се Николо внезапно изплашен. — Да не го счупиш.

— Няма да го счупя — отвърна Пол раздразнен. — Аз разбирам от тези неща. — После изведнъж стана предпазлив. — Баща ти и майка ти вкъщи ли са?

— Не.

— Добре тогава. — Беше свалил таблото и надничаше вътре. — Я, та той имал само един цилиндър.

Той бърникаше из вътрешностите на Барда. Николо, който го следеше напрегнат и неспокоен, не виждаше какво прави.

Пол измъкна тънка и гъвкава метална ивица, обсипана с точици.

— Това е цилиндърът на паметта на твоя Бард. Хващам се на бас, разказвателният му капацитет е по-малък от един трилион.

— Какво ще го правиш, Пол? — разтреперан попита Николо.

— Ще му въведа словесен запас.

— Как?

— Много лесно. Нося една книга. Даде ми я мистър Доуърти в училище.

Пол измъкна книгата от джоба си и започна да я дърпа, докато свали пластмасовата й обвивка. Разви малко от лентата, прекара я през синтезатора на речта, чиято сила намали до шепот, после пъхна книгата някъде във вътрешността на Барда. Занаглася разни други неща.

— Какво ще стане сега?

— Книгата ще говори и Барда ще я запише цялата на лентата на паметта си.

— Е, и каква полза от това?

— Ама че си глупав! Книгата е все за компютри и за автоматика и Барда ще поеме цялата тази информация. И тогава ще спре да говори за царе, които мятат светкавици, като се намръщят.

Николо се оплака:

— А пък добрите все едно винаги побеждават. Не е интересно.

— Е, то това — отвърна Пол, който следеше дали неговото приспособление работи както трябва, — те така ги правят Бардовете. Трябва добрите да побеждават, лошите да губят и така нататък. Чух веднъж баща си да говори за тези неща. Каза, че без цензура не се знаело докъде щяло да стигне младото поколение. И без това положението не било добро… Ето на, работи си хубаво.

Пол потри ръце и се обърна с гръб към Барда.

— Ама слушай, та аз още не съм ти казал за идеята си — рече той. — От това по-хубаво нещо не си чувал, обзалагам се. Идвам право тук, защото реших, че ще поискаш да се включиш.

— Разбира се, Пол, разбира се.

— Добре. Нали познаваш мистър Доуърти от училище? И нали знаеш какъв особен човек е. Та той нещо ме е харесал.

— Знам.

— Ходих му на гости днес след училище.

— Ами!

— Ами да. Той каза, че ще вляза в училището за изчислителна техника и че искал да ме насърчи, и разни такива работи. Казва, че светът имал нужда от повече хора, които могат да проектират модерни компютърни схеми и да програмират добре.

— А?

Пол, изглежда, долови частица от пълната незаинтересованост зад тази единствена сричка и отвърна сприхаво:

— Да програмират! Сто пъти съм ти разправял. Това значи да поставят задачи, върху които ще работят гигантски изчислителни машини като Мултивак. Мистър Доуърти казва, че все по-трудно се намирали хора, които наистина могат да управляват компютрите. Казва, че всеки може да наглежда контролните уреди, да сверява отговорите и да изпълнява шаблонни задачи. Разправя, че най-важното било да се разгърне изследователска работа и да се научим правилно да задаваме въпросите, а това било трудна работа.

Както и да е, Ники, той ме заведе у тях и ми показа своята колекция от стари изчислителни машини. Има си нещо като хоби да събира стари изчислителни машини. Имаше едни такива мънички, които се натискат с ръка, целите покрити с копчета. Имаше и едно парче дърво, на което казва сметачна линийка, едно парченце от него се вади и слага. И едни такива жици с топчета по тях. Имаше даже и един сноп хартия с нещо по него, което той нарича таблица за умножение.

Николо, за когото всичко това не бе кой знае колко интересно, попита:

— Табла от хартия?

— То не беше истинска табла, от която се яде. Беше по-друго. С него хората си помагали, като смятат. Мистър Доуърти се опита да ми обясни, но нямаше време, пък и то май бездруго си беше сложно.

— Че защо не са използували компютри?

— Та това е било още преди да имат компютри.

— Преди ли?