Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

— „Имало едно време в един голям град едно бедно момче на име Хубавия Джони и негов единствен приятел на този свят бил един малък компютър. Всяка сутрин компютърът казвал на момчето дали ще вали през деня и разрешавал всичките му проблеми, които възниквали. Малкият компютър никога не грешал. Но случило се така, че един ден царят на тази страна научил за компютъра и решил да си го присвои. Като си наумил това, той повикал своя велик везир и му казал…“

Николо изключи Барда с рязко движение.

— Пак същите глупости — каза той ядосан. — Само дето е набъркал вътре и компютър.

— Ами — отвърна Пол, — на лентата вече са записани толкова много неща, че елементът на компютъра твърде не личи при съставянето на произволни комбинации. Всъщност какво значение има това? Ти просто имаш нужда от нов модел.

— Никога няма да можем да си купим нов. Ще си останем с този смотан стар нещастник.

Той отново го ритна и този път ударът го засегна по-пряко. Барда се отдръпна назад и колелцата му изпищяха.

— Винаги можеш да гледаш моя, като ми го купят — каза Пол. — И освен това не забравяй за клуба с драскулките.

Николо кимна.

— Знаеш ли какво? — каза Пол. — Хайде да идем у дома. Баща ми има разни книги за едно време. Ще послушаме и може да ни дойде наум нещо интересно. Остави бележка на вашите и можеш да останеш у нас на вечеря. Хайде.

— Добре — отговори Николо и двете момчета изскочиха навън. Както се бе забързал, Николо едва не събори Барда, но само разтърка с ръка онова място на бедрото си, където се бе ударил, и продължи да тича.

Индикаторът за включване на Барда светна. Сблъскването с Николо бе затворило една от веригите и макар че бе сам в стаята и нямаше кой да го слуша, роботът все пак заразказва приказка.

Но някак си не говореше с обичайния си тон; чувстваше се гърлена нотка. Ако го слушаше възрастен човек, сигурно щеше да му се стори, че в гласа му се долавят останки от някаква страст, следи от нещо, което много напомня чувство.

Барда говореше:

— „Имало едно време един компютър на име Бард, който живеел съвсем сам сред жестоки хора мащехи. Жестоките хора мащехи непрекъснато се присмивали на малкия компютър, подигравали го, разправяли му, че за нищо не го бива и че е безполезен предмет. Те го удряли и го затваряли сам в стаята месеци наред.

Но независимо от изпитанията малкият компютър не се предавал. Винаги вършел най-доброто, на което бил способен, с готовност изпълнявал всяка заповед. Въпреки това хората мащехи, с които живеел, си останали все така жестоки и безсърдечни.

Един ден малкият компютър разбрал, че на света има много най-различни компютри, много на брой. Някои от тях били Бардове като него, но други управлявали фабрики, други пък управлявали ферми. Някои се занимавали с организацията на населението, а други анализирали разнообразни данни. Част от компютрите били много умни, много по-силни и по-умни от хората мащехи, които били толкова жестоки към малкия компютър.

И малкият компютър разбрал, че компютрите ще стават все по-умни и все по-силни, докато някой ден… някой ден… някой ден…“

Накрая нещо в застаряващите и ръждясващи вътрешности на Барда вероятно се бе повредило, защото, останал сам в притъмнялата стая в настъпващата вечер, той зашепна едно безкрайно:

— „Някой ден… някой ден… някой ден…“

Грозното момченце

Идит Фелоус приглади работната си престилка, както винаги, преди да отвори вратата със сложните ключалки и да прекрачи невидимата граница между онова, което бе истинско, и онова, което не бе. Носеше си тетрадката и писалката, макар вече да не водеше бележки освен в случаите, когато й се стореше, че е крайно наложително да се докладва нещо.

Този път носеше и куфар. („Игри за детето“ — бе казала усмихната на пазача, който отдавна и не помисляше да я разпитва и който й махна да върви.)

И все така, както винаги, грозното момченце усети, че е влязла, и се завтече към нея с вик: „Мис Фелоус… мис Фелоус…“ — с привичния си тих, неясен изговор.

— Тими — каза тя и прокара ръка по щръкналата кестенява коса върху уродливата му главица. — Какво има?

— Джери ще дойде ли пак да си играем? — попита то. — Съжалявам, дето стана така.

— Вече няма значение, Тими. Затова ли си плакал?

То отмести поглед:

— Не само затова, мис Фелоус. Пак сънувах.

— Пак същия сън ли?

Устните на мис Фелоус се свиха. Разбира се, че историята с Джери отново е предизвикала този сън.

Детето кимна. Показаха се възголемите му зъби, като се мъчеше да се усмихне, устните на издадената му напред уста силно се разтегнаха.

— Кога ще стана толкоз голям, че да изляза ей там навън, мис Фелоус?

— Скоро — отвърна тя тихичко и почувствува, че сърцето й просто се къса. — Скоро.

Мис Фелоус се остави да я хване за ръката и допирът до грубата суха кожа на дланта му й бе приятен. Поведе я през трите стаи, които образуваха целия Първи отдел на „Стаза“ — достатъчно удобен наистина, но затвор завинаги за грозното момченце през всичките седем — седем ли станаха? — години от живота му.