Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

Хоскинс говореше с един човек и освен тях двамата и мис Фелоус други присъстващи на балкона нямаше. Хоскинс не я запозна с човека и мис Фелоус го огледа крадешком. Беше слаб и изглеждаше много изискан за човек на средна възраст. Имаше мустачки и живи очи, които като че ли от всичко се интересуваха.

— Нито за миг няма да се преструвам, че разбирам всичко това, доктор Хоскинс — говореше той, — тоест само доколкото може да се очаква да разбере един неспециалист, сравнително интелигентен неспециалист. Но все пак, ако има нещо, което разбирам по-малко от останалото, то е въпросът за избирателността. Можете да стигнете не по-далеч от дадена граница — това изглежда логично; нещата стават все по-неясни, колкото по-надалеч отивате; и е необходима все повече енергия… Но същевременно можете да стигнете и не по-близо от дадена граница. Ето това ме озадачава.

— Няма да ви се струва чак толкова парадоксално, Девъни, ако ми позволите да прибягна до една аналогия.

(Мис Фелоус се сети кой е непознатият още щом чу името му, и въпреки желанието й това я впечатли. Той очевидно бе Кандит Девъни, научният коментатор от телевизионните новини, който неизменно присъстваше при всеки съществен пробив в науката. Дори го разпозна по лице като един от онези, които бе видяла на екрана, когато съобщиха за кацането на Марс. Значи доктор Хоскинс готви нещо важно.)

— Разбира се, използвайте аналогия — печално каза Девъни, — ако смятате, че ще е от полза.

— Ами в такъв случай нали не можете да четете книга с шрифт, ако я държат на два метра от очите ви, но ще можете да я четете, ако я държите на петдесет сантиметра от очите си. Оттам нататък колкото по-близо, толкова по-добре. Ако доближите книгата на около два сантиметра от очите си обаче, отново нищо няма да виждате. Има, оказва се, и прекалено къси разстояния, нали разбирате.

— Хмм — рече Девъни.

— Или да вземем друг пример. Дясното ви рамо е на около 80 см от върха на десния ви показалец и вие можете да пипнете дясното си рамо с десния си показалец. Десният ви лакът е само на половината разстояние от върха на десния ви показалец; и по силата на всякаква обичайна логика следва да е по-лесно да го достигнете, но не можете да пипнете десния си лакът с десния си показалец. Отново се оказва, че има прекалено къси разстояния.

Девъни попита:

— Мога ли да използувам в своя разказ тези аналогии?

— Ама разбира се. Само ще се радвам. Откога чакам някой като вас да разкаже за тези неща. Ще ви предоставя и всичко останало, което ви е необходимо. Най-сетне дойде времето, когато искаме светът да надникне през рамото ни. Има какво да се види.

(Мис Фелоус усети, че въпреки желанието си се възхищава от неговата спокойна увереност. В нея имаше скрита сила.)

— И колко надалеч ще стигнете? — попита Девъни.

— Четиридесет хиляди години.

Мис Фелоус едва не изхълца.

Години!

Наоколо се чувстваше напрежение. Хората пред пулта почти не помръдваха. Един човек, седнал пред микрофон, заговори в него с тих монотонен глас, с къси фрази, които се сториха на мис Фелоус безсмислени.

Девъни, навел се над парапета на балкона, напрегнато загледан, попита:

— Ще видим ли нещо, доктор Хоскинс?

— Какво? Не. Нищо, преди всичко да е приключило. Наблюдаваме непряко, подобно на принципа на радиолокаторите, само че използваме мезони вместо радиовълни. При подходящи условия мезоните се разпространяват назад във времето. Част от тях се отразяват обратно и ние анализираме отразения сигнал.

— Звучи ми много сложно.

Хоскинс отново се усмихна, само за миг — както обикновено.

— Това е крайният резултат на петдесетгодишни изследвания; провеждани са в продължение на тридесет години, преди аз да се включа в тях… Да, сложно е.

Човекът до микрофона вдигна ръка.

— Седмици наред изследвахме фиксиран момент във времето, прекъсвахме и пренагласяхме връзката, след като изчислявахме собственото си движение във времето; убедихме се, че можем да се справяме достатъчно прецизно с потока на времето. Трябва да успеем — каза Хоскинс.

Но челото му блестеше от пот.

Идит Фелоус изведнъж се озова изправена край парапета на балкона, но нямаше нищо за гледане.

Човекът с микрофона каза тихо:

— Започваме.

Обгърна ги безмълвие, колкото да си поемеш дъх, после откъм стаите в къщичката за кукли се чу ужасен писък на момченце. Ужас! Пронизващ ужас!

Главата на мис Фелоус се завъртя по посока на звука. Тук бе замесено дете. Беше забравила.

А юмрукът на Хоскинс заудря по парапета и той изрече с променен от напрежението глас, цял тръпнещ от ликуване:

— Успяхме.

Мис Фелоус бе тласната надолу по късата спирална стълба от силния натиск на яката длан на Хоскинс между плешките й. Не й каза нищо.

Хората, които преди това стояха пред пулта, сега се трупаха наоколо, усмихваха се, пушеха, гледаха как тримата слизат до етажа. Откъм къщичката за кукли се чуваше много тихо бръмчене.

— Влизането в стаза-пространството е напълно безопасно — обърна се Хоскинс към Девъни. — Случвало ми се е хиляди пъти. Изпитваш едно особено усещане, но то е краткотрайно и няма никакви последствия.