Избрани фантастични произведения. Том първи (Ранни разкази. Фондацията)

Мис Фелоус се обърна към детето. То я гледаше, а в чинийката му имаше още мляко. Опита се да му покаже как да вдигне чинийката и да я сложи до устните си. То се противеше, но й позволи да го пипа, без да крещи.

Уплашеният му поглед не се откъсваше от нея, дебнеше да долови един-единствен погрешен ход. Тя се усети, че го успокоява, че се опитва съвсем бавно да посегне към косата му, като му дава възможност да следи ръката й сантиметър по сантиметър през цялото време, да види, че с нищо не го заплашва.

И успя за миг да го погали по косата.

Каза му:

— Ще трябва да ти покажа как да използваш тоалетната. Дали ще можеш да се научиш?

Говореше му тихичко, мило, знаеше, че то няма да разбере думите й, но се надяваше, че ще откликне на спокойния й тон.

Момченцето отново заизрича някаква фраза с цъкане в нея.

— Може ли да те хвана за ръката? — попита го тя.

Тя протегна своята и момченцето я погледна. Остави я така протегната и зачака. Ръчичката на момченцето запълзя към нейната.

— Ха така — каза му тя.

Ръчичката спря на два сантиметра от нейната и неочаквано не му достигна смелост. То я отдръпна.

— Е — каза мис Фелоус спокойно, — по-късно пак ще опитаме. Искаш ли да седнеш тук? — Тя потупа с ръка дюшека на леглото.

Часовете минаваха бавно, а напредък почти не се забелязваше. Тя не успя нито с тоалетната, нито с леглото. Всъщност, след като започна да проявява явни признаци, че му се спи, детето легна на голия под, после с бързо движение се търкулна под леглото:

Тя се наведе да го погледне и очите му засвяткаха към нея, а езикът му отново зацъка.

— Добре — рече тя, — щом така се чувстваш по-спокоен, спи си там.

Затвори вратата на спалнята и се оттегли на кушетката, поставена за нея в най-голямата стая. По нейно настояване над кушетката бяха опънали импровизиран балдахин.

„Тия глупави мъже — помисли си тя. — Ще трябва да сложат огледало в тази стая и по-голям скрин, и отделна баня, ако смятат да нощувам тук.“

Не можеше да заспи. Усети, че напрегнато се вслушва не се ли чуват някакви звуци от съседната стая. То не може да излезе, нали така? Стените са отвесни и страшно високи — ами ако детето може да се катери като маймунка? Е, Хоскинс нали каза, че алармени приспособления има и отгоре.

Внезапно си помисли: Дали не е опасно? Опасно за живота?

Хоскинс, разбира се, имаше предвид друго. Нямаше да я остави тук сама, ако…

Помъчи се да се надсмее над себе си. Та детето е едва три-четиригодишно. Обаче не бе успяла да му изреже ноктите. Ако вземе да я нападне с нокти и зъби, докато е заспала…

Тя се задъха. Ама че нелепост, но все пак…

Заслуша се напрегнато до болка и този път чу звука.

Момченцето плачеше.

Не ревеше от страх или от гняв; не крещеше и не пищеше. Плачеше тихичко и това бяха сърцераздирателните хлипове на самотно-самотно дете.

Мис Фелоус за пръв път си помисли с болка: „Горкичкото!“

Разбира се, то си е дете; какво значение има формата на главата му? То си е дете, което е осиротяло така, както никое друго дете никога досега не е осиротявало. Загубило е не само майка си и баща си, но и целия вид, към който принадлежи. Най-безчувствено са го изтръгнали от неговото време и сега то е единственото по рода си в света. Последното. Единственото.

Почувства как жалостта към него расте едновременно със срама от собствената й безчувственост. Стана от леглото и влезе в стаята при детето.

— Момченце! — повика го тя шепнешком. — Момченце!

Понечи да пъхне ръка под леглото, но се сети, че може да я ухапе, и не го стори. Вместо това запали нощната лампа и премести леглото.

Горкичкото, бе се сгушило в ъгъла, свило колене чак до брадичката си, и я гледаше със замъглени от сълзи, тревожни очи.

На слабата светлина не личеше отблъскващата му външност.

— Горкото момченце — каза тя, — горкото дете.

Усети как се скова, като го погали по косата, после се отпусна.

— Горкото момченце. Може ли да те взема?

Тя седна на пода до него и бавно и ритмично го галеше по косата, по бузата, по ръката. Тихичко запя бавна нежна мелодия.

То вдигна глава и се загледа в устата й на слабата светлина, сякаш се чудеше на звуците.

Тя успя да го придърпа по-близо, докато то слушаше. Бавно, лекичко се притисна до главата му отстрани, докато то я отпусна върху рамото й. Сложи ръка под краката му и с плавно леко движение го взе на скута си.

Продължи да пее, повтаряше все същото простичко стихче и се полюшваше напред-назад, напред-назад.

Детето спря да плаче и след малко по равното му дишане тя разбра, че е заспало.

Извънредно внимателно бутна леглото отново до стената и го сложи да легне. Зави го и го загледа. Лицето му бе толкова кротко и детско, като спеше. Не е чак толкова важно, че е така грозно, наистина не е.

Тръгна да си излиза на пръсти, но си помисли:

„Ами ако се събуди?“

Върна се, известно време се бори със себе си, после въздъхна и полека си легна при детето.

Леглото беше много малко за нея. Беше й тясно и неудобно, понеже нямаше балдахин, но ръчицата на детето се намери в нейната и тя някак си заспа в това положение.