Избрани творби в два тома. Том втори

Меме седеше неподвижна и мрачна и разказваше за живописния феодален разкош на семейството ни през последните години на миналия век, преди голямата война. Спомняше си майка ми. Спомни си я тази вечер, когато се връщах от черквата и тя ми каза с веселото си, малко насмешливо изражение: „Чабела, щяла си да се жениш, а не си ми казала нищо.“ Беше точно по онова време, когато копнеех за майка си и най-усилено се мъчех да я върна в паметта си. „Одрала си й кожата.“ И аз действително вярвах в това. Седях срещу индианката, която говореше и ясно, и неразбираемо, сякаш това, което си спомняше, приличаше много на легенда, но сякаш тя си го спомняше добросъвестно и дори с убеждението, че времето бе превърнало легендата в далечна, но почти незабравима действителност. Разказа ми за пътешествието на родителите ми по време на войната, за мъчителните странствувания, които завършили с установяването им в Макондо. Родителите ми бягали от злините на войната и търсели някое цветущо и спокойно кътче, където да се установят, чули да се говори за златния телец и дошли да го търсят тук, в едно зараждащо се градче, основано от няколко семейства бежанци, чиито членове се грижели усърдно както за опазването на традициите и религиозните си обреди, така и за угояването на свинете си. Макондо било за моите родители обетованата земя, мирът и благоденствието. Тук те намерили подходящо място, за да си построят наново дом, който след няколко години щял да се превърне в голяма селска къща с три конюшни и две стаи за гости. Меме си спомняше тия подробности без съжаление и говореше дори за най-чудноватите неща с неудържимото желание да ги изживее още веднъж и с болката, че вече няма да ги изживее. По време на пътуването не страдали от лишения. Дори конете спели с мрежи срещу комарите — не защото баща ми бил прахосник или побъркан, а защото майка ми имала странно схващане за милосърдие и човечност и смятала, че на господ му е еднакво угодно да се предпази от санконите2 както човек, така и животно. Навсякъде носели чудноватия си и обременителен багаж; сандъци, пълни с дрехите на хора, умрели преди още те да се родят, на прадедите им, които не биха могли да се намерят и на двайсет разтега под земята; кутии, пълни с допотопни кухненски прибори, собственост на отдавна измрелите роднини на родителите ми (те бяха първи братовчеди) и дори един сандък, пълен с изображения на светци, с които стъкмявали домашния олтар навсякъде, където отсядали. Било любопитно зрелище — с коне и кокошки и четиримата индианци (другари на Меме), отраснали в нашия дом, които следвали родителите ми из цялата област като дресирани животни от цирк.

Меме си спомняше с тъга и сякаш възприемаше хода на времето като лична загуба, сякаш чувствуваше, с изтерзано от спомените сърце, че ако времето не беше отминало, тя все още щеше да изживява дните на онова странствуване, което трябва да е било истинско наказание за родителите ми, но пък за децата — нещо, подобно на празник с необичайни зрелища, като покритите с мрежи срещу камарите коне.

После всичко тръгнало наопаки. В последните дни на века в зараждащото се градче Макондо пристигнало едно разорено, съсипано от войната семейство, все още вкопчено в едно недалечно бляскаво минало. Индианката си спомняше как майка ми пристигнала в градчето седнала напреко на едно муле, бременна, с позеленяло, измъчено от малария лице и неподвижни подути крака. Може би в съзнанието на баща ми е започвало да покълва семето на озлоблението, но той пристигнал с намерението да пусне корени тук, каквото ще да става, и чакал майка ми да добие това дете, което растяло в утробата й по време на пътуването и което постепенно я убивало, докато наближавал часът на раждането.

Лампата осветяваше профила й. С острите си индиански черти и правата коса с груб косъм като конска грива или конска опашка Меме приличаше на седящ идол, зелен и призрачен в душната стаичка зад дюкяна, и говореше като идол, който си спомня някогашното си земно съществуване. Никога не съм била близка с Меме, но тази вечер, след внезапния и изблик на интимност, почувствувах, че с нея ме свързва нещо по-силно от кръвта.