Избрани творби в два тома. Том втори

Готов съм да го изтърпя докрай. Сигурен съм, че колкото и да го усуква, ще трябва да отстъпи пред едно непреклонно, но търпеливо и спокойно поведение. Казвам му: „Тези хора свалиха тялото, защото не можех да допусна да виси на въжето, докато вие се наканите да дойдете. Повиках ви преди два часа и толкова време ви трябваше, за да изминете двеста метра.“ Все още стои неподвижен. Застанал съм срещу него, опрян на бастуна си, наведен напред. Добавям: „Освен това ми беше приятел.“ Преди да свърша да говоря, той се усмихва ехидно и без да променя позата си, бълвайки в лицето ми тежкия си кисел дъх, казва: „Най-простото нещо на света, нали?“ И изведнъж престава да се смее. „Значи, вие сте знаели, че този човек ще се беси.“

Спокоен, търпелив, уверен, че единствената му цел е да обърка нещата, му казвам: „Повтарям ви, че първото нещо, което направих, като разбрах, че се е обесил, беше да дойда у вас, а оттогава има повече от два часа.“ И той ми отговаря, сякаш не му давам обяснение, а му задавам въпрос: „Обядвах.“ — „Знам — казвам аз. — И дори ми се струва, че сте имали време и да си подремнете.“

Този път той не знае какво да отговори. Дръпва се назад. Поглежда Исабел, седнала до детето. Поглежда към мъжете и накрая към мен. Но сега изражението му се е променило. Като че ли се решава на нещо, което обмисля от известно време. Обръща ми гръб, приближава се до полицая и му казва нещо. Полицаят маха с ръка и излиза от стаята.

Кметът се връща до мен и ме хваща за лакътя. „Бих искал да поговоря с вас в другата стая, господин полковник.“ Сега гласът му е съвсем друг. Сега е напрегнат и смутен. И докато се упътвам към съседната стая, усещайки плахия допир на ръката му до лакътя си, ме учудва мисълта, че знам какво ще ми каже.

Тази стая, за разлика от другата, е широка и прохладна, окъпана от светлината на двора. Виждам смутения му поглед, усмивката, която не отговаря на израза на очите. Чувам гласа му: „Господин полковник, тая работа бихме могли да я уредим по друг начин.“ Но аз не го оставям да свърши и питам: „Колко?“ И тогава той става съвсем друг човек.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Меме беше донесла чиния със сладко и две хлебчета, които се беше научила да прави от майка ми. Часовникът беше ударил девет. Меме седеше срещу мен в стаичката зад дюкяна и ядеше с неохота, сякаш сладкото и хлебчетата бяха само удобен повод да ме покани. Така ми се струваше и затова я оставих да се лута в своите лабиринти, да се потапя в миналото с онова носталгично и тъжно въодушевление, което при светлината на газената лампа, поставена на тезгяха, я правеше да изглежда много по-стара и повехнала, отколкото в деня, когато влезе в черквата с шапка и обувки с висок ток. Личеше си, че тази вечер на Меме й се иска да се отдаде на спомени. И докато си спомняше, имах чувството, че през изтеклите години времето е било спряло за нея, а тази вечер чрез спомените отново започваше да тече и я надвиваше дълго отсрочваната й старост.