Избрани творби в два тома. Том втори

Дойдох. Повиках четиримата индианци, възпитани в моя дом. Накарах дъщеря си Исабел да ме придружи. Така става по-непринудено, по-човешко, не толкова лично и предизвикателно, колкото ако самият аз повлека трупа към гробищата по улиците на градчето. Мисля, че Макондо е способно на всичко, след това, което съм видял през този век. Но ако не проявят уважение към мене, най-малкото защото съм стар, полковник на републиката и при това куц, но с ясно съзнание, надявам се поне да проявят уважение към дъщеря ми, защото е жена. Не го правя за себе си. Може би не го правя и заради спокойствието на мъртвеца. Просто за да изпълня един свещен дълг. Като доведох Исабел, не го сторих от страх, а от състрадание. Тя доведе детето (разбирам, че и тя го е направила затова) и сега сме тук, тримата, поели бремето на това жестоко изпитание.

Дойдохме преди малко. Мислех, че ще намерим трупа все още да виси от тавана, но мъжете ни изпревариха, бяха го положили на кревата и почти го бяха облекли, с тайното убеждение, че нещата няма да продължат повече от час. Докато чакам да донесат ковчега, виждам дъщеря си и детето, седнали в един ъгъл, и разглеждам помещението, като си мисля, че докторът може да е оставил нещо, което да обясни постъпката му. Писалището е отворено, пълно с разбъркани книжа — нито един лист не е изписан с неговия почерк. В писалището е подвързаният наръчник с рецепти, същият, който видях у дома преди двайсет и пет години, когато отвори огромния си сандък, в който биха могли да се поберат дрехите на цялото ми семейство. Но в сандъка имаше само две прости ризи, изкуствени зъби, които не можеха да бъдат негови по простата причина, че собствените му зъби си бяха на място и до един здрави, един портрет и наръчник с рецепти. Отварям чекмеджетата и навсякъде намирам напечатани листове; само прашни стари книжа; а най-долу, в последното чекмедже — изкуствените зъби, които донесе преди двайсет и пет години, прашни, пожълтели от времето и неупотреба. На масичката, до загасената лампа, има няколко пакета неразтваряни вестници. Преглеждам ги. На френски, най-новите — отпреди три месеца: юли 1928. Има и други, също неотваряни — януари 1927, ноември 1926. И най-старите — октомври 1919. Мисля си: От девет години, една година след произнасянето на присъдата, не е отварял вестник. Още тогава се е отказал от последното нещо, което го свързваше със земята и хората.

Мъжете донасят ковчега и свалят тялото. Тогава си спомням оня ден преди двайсет и пет години, когато дойде у дома и ми връчи препоръчителното писмо, писано в Панама, от главния интендант на Атлантическото крайбрежие в края на голямата война полковник Аурелиано Буендия. Търся в мрака на този бездънен сандък разпръснатите му вехтории. Той е в ъгъла, отключен, със същите вещи, които носеше преди двайсет и пет години. Спомням си: Имаше две прости ризи, кутия с изкуствени зъби, един портрет и този стар подвързан наръчник с рецепти. Вземам едно след друго тези неща и преди да затворят ковчега, ги хвърлям в него. Портретът е все още на дъното на сандъка, почти на същото място, където беше и преди. Това е дагеротипна снимка на военен с медали. Хвърлям я в ковчега. Хвърлям изкуствените зъби и накрая наръчника с рецепти. Когато приключвам, правя знак на мъжете да затворят ковчега. Мисля си: Сега отново е на път. Съвсем естествено е и в последното си пътуване да вземе със себе си нещата, които са го съпровождали в предпоследното. Поне това е съвсем естествено. И тогава ми се струва, че го виждам за първи път спокоен в смъртта.

Разглеждам стаята и виждам, че сме забравили едната обувка в леглото. Още веднъж правя знак на моите хора, с обувката в ръка, и те повдигат отново капака, точно когато влакът свири, изчезвайки зад последния завой. „Два и половина е“, си казвам. 12 септември 1928 година, два и половина часът. Почти в същия час на този ден през 1903 година този човек седна на трапезата ни и поиска да му дадат трева. Тогава Аделаида го попита: „Каква трева, докторе?“ А той отвърна с ленивия си глас на преживно животно, неясен заради носовия тембър: „Обикновена трева, госпожо. Каквато ядат магаретата.“

2