Избрани творби в два тома. Том втори

След малко ще удари три часът. Госпожицата вече знае. Сеньора Ребека я видя да минава и я повика, скрита зад телената мрежа. Излезе за миг от обсега на вентилатора и каза: „Госпожице, това е дяволът. Нали знаете?“ И утре вече няма да ходи на училище моят син, а друго, съвсем различно момче; едно момче, което ще порасне, ще има деца и накрая ще умре, но никой няма да му дължи някаква признателност, която би му помогнала да бъде погребан като християнин.

Сега щях да си седя спокойно в къщи, ако преди двайсет и пет години не беше дошъл при баща ми с препоръчително писмо този човек, за когото така и никой не разбра откъде идва и който остана да живее у нас, хранейки се с трева и гледайки жените с тези гладни и облещени кучешки очи. Ала наказанието ми е било писано още преди да се родя, било е скрито и отсрочено до тази злокобна високосна година, в която ще навърша трийсет години, до деня, в който баща ми ми каза: „Трябва да ме придружиш.“ А после, преди да успея да го запитам нещо, затропа с бастуна си по пода: „Трябва да се справим каквото ще да става, дъще. Докторът се е обесил на разсъмване.“

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Мъжете излязоха навън и се върнаха в стаята с чук и кутия пирони. Само че не заковаха ковчега. Сложиха нещата на масата и седнаха на кревата, където беше лежал мъртвецът. Дядо изглежда спокоен, но спокойствието му е неубедително, отчаяно. Не е спокойствието на мъртвеца в ковчега, а на един нетърпелив човек, който се мъчи да не изглежда такъв. Непокорно и трескаво е спокойствието на дядо, който снове из стаята, куцайки, и рови сред натрупаните вещи.

Когато забелязвам, че в стаята има мухи, започва да ме измъчва мисълта, че ковчегът е пълен с мухи. Още не са заковали капака, но ми се струва, че това бръмчене, което отначало взех за шум от електрически вентилатор наблизо, е роякът мухи, които се блъскат слепешката в стените на ковчега и в лицето на мъртвеца. Разтърсвам глава; затварям очи; виждам как дядо отваря един сандък и вади някакви предмети, които не мога да различа; виждам над леглото само четирите пламъчета на запалените цигари. Измъчван от непоносимата горещина, от застиналия миг и от бръмченето на мухите, сякаш чувам как някой ми казва: Така ще е и с теб. Ще лежиш в ковчег, пълен с мухи. Още не си навършил и единайсет години, ала някой ден ще лежиш така, изоставен в затворен ковчег, пълен с мухи. Протягам двата си крака и виждам собствените си обувки — черни и лъскави. „Едната ми връзка се е развързала“, си казвам и пак поглеждам към мама. Тя също ме гледа и се навежда да ми завърже връзката на обувката.

Изпарението, което се носи над главата на мама, топло и ухаещо на шкаф, ухаещо на старо дърво, отново ми напомня за ковчега. Започвам да дишам тежко, искам да изляза оттук; искам да вдъхна жаркия въздух на улицата и прибягвам до крайното си средство. Когато мама се изправя, повиквам я тихо: „Мамо!“ Тя се усмихва и пита: „Какво?“ И аз се навеждам към нея, към строгото й светло лице, и казвам разтреперан: „Ходи ми се на едно място.“

Мама повиква дядо, казва му нещо. Виждам тесните му неподвижни очи зад стъклата, когато той се приближава и ми казва: „Сега не може, разбери.“ Протягам се, а после заставам мирно, без да се вълнувам от несполуката си. Миговете пак се нижат прекалено бавно. И отново мама, наведена над рамото ми, пита: „Още ли ти се ходи?“ Казва го със строг и сух глас, сякаш не ме пита, а по-скоро ме упреква за нещо. Коремът ми е твърд и напрегнат, но от маминия въпрос става мек и отпуснат и тогава всичко, дори и нейната строгост, ми се струва зло и предизвикателно. „Да — отвръщам й аз. — Още ми се ходи.“ Натискам си стомаха и се опитвам да тропам с крака по пода (друго крайно средство), но се натъквам само на празното пространство под мен; разстоянието, което ме дели от земята.

Някой влиза в стаята. Един от хората на дядо, следван от полицай и от един мъж със зелен дочен панталон и колан с револвер. В ръката си държи шапка с обърната широка периферия. Дядо се запътва да го посрещне. Човекът със зеления панталон кашля в тъмнината, казва нещо на дядо, пак кашля и все още кашляйки, заповядва на полицая да разбие прозореца.

Дървените стени изглеждат чупливи. Сякаш са направени от застинала пресована пепел. Когато полицаят удря резето с приклада на пушката си, имам чувството, че прозорецът няма да се отвори. Стените ще рухнат безшумно и къщата ще се срути, ще се разпадне във въздуха като замък от пепел. Струва ми се, че още един удар и ще се озовем на улицата под ярките лъчи на слънцето, седнали сред развалини. Но при втория удар прозорецът се отваря и в стаята навлиза светлина; нахлува стремително, като объркан звяр, който бяга и души мълчешком; който беснее и драска по стените, точейки лиги, а после се връща и ляга кротко в най-хладното кътче на своя затвор.