Избрани творби в два тома. Том втори

Оттогава, колкото и да се старая да не го гледам, чувствувам, сякаш някой държи лицето ми обърнато натам. И макар че се мъча да гледам другаде, все пак го виждам навсякъде, с опулени очи и мъртвешко зелено лице в мрака.

Не знам защо никой не дойде на погребението. Дойдохме само дядо, мама, аз и четиримата индианци, които работят при дядо. Мъжете донесоха торба вар и я изсипаха в ковчега. Ако майка ми не изглеждаше толкова странна и разсеяна, щях да я попитам защо правят това. Не разбирам защо трябва да ръсят вар в ковчега. Когато торбата се изпразни, един от мъжете я изтръска над ковчега — паднаха още няколко парченца, които по-скоро приличаха на стърготини, отколкото на вар. Вдигнаха мъртвеца за раменете и краката. Той носи прост панталон, стегнат на кръста с широк черен каиш, и сива риза. Обут е само левият му крак. Както казва Ада, с единия крак е цар, а с другия — роб. Дясната обувка е захвърлена на единия край на леглото. Там на мъртвеца като че ли не му е било добре. В ковчега, изглежда, му е по-удобно, по-спокоен е и лицето му, което напомняше лице на жив и буден човек след кавга, е придобило успокоен и уверен израз. Профилът му се е смекчил. Сякаш там, в ковчега, се чувствува вече на мястото, което му се полага като на мъртвец.

Дядо ходи из стаята. Взема няколко предмета и ги слага в ковчега. Отново поглеждам към мама с надеждата, че ще ми каже защо дядо хвърля разни предмети в ковчега. Но майка ми стои невъзмутимо в черната си рокля и сякаш се мъчи да не гледа към мястото, където е мъртвецът. И на мен ми се иска да не гледам, но не мога. Гледам го втренчено, изучавам го. Дядо хвърля някаква книга в ковчега, прави знак на мъжете и трима от тях слагат капака върху тялото. Едва сега се чувствувам освободен от ръцете, които държаха главата ми обърната насам, и започвам да разглеждам стаята.

Отново поглеждам към майка си. За първи път, откакто дойдохме в къщата, тя ме поглежда и се усмихва с пресилена, нищо неказваща усмивка. В далечината чувам свирката на влака, който изчезва зад последния завой. Долавям някакъв шум откъм ъгъла, където е мъртвецът. Виждам как един от мъжете повдига единия край на капака и дядо пъха в ковчега обувката на умрелия, тази, която бяха забравили на кревата. Влакът отново изсвирва, все по-далеч, и внезапно си казвам: „Два и половина е.“ И си спомням, че по това време (докато влакът свири от последния завой) момчетата се строяват в училище и започва първият час.

„Абраам“ — мисля си аз.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Не биваше да водя детето. Не е за него тази гледка. И мен самата, дето скоро ще навърша трийсет години, ме потиска тази обстановка, толкова странна поради присъствието на мъртвеца. Сега вече бихме могли да излезем. Бихме могли да кажем на татко, че не се чувствуваме добре в тази стая, където цели седемнайсет години са се трупали вехториите на един човек, откъснат от всичко, което може да се нарече обич или признателност. Вероятно баща ми е единственият човек, който е изпитвал към него някаква привързаност. Една необяснима привързаност, която сега му помага да не изгние между тези четири стени.

Измъчва ме нелепостта на всичко това. Тревожи ме мисълта, че след малко ще излезем на улицата зад един ковчег, който на никого няма да вдъхне друго чувство освен задоволство. Представям си лицата на жените по прозорците, когато видят как пристъпя баща ми, когато видят как пристъпям с детето зад един ковчег, където се разлага тялото на единствения човек, когото градчето бе искало да види точно така — каран към гробищата сред неумолимо забвение, следван от тримата души, решили да сторят едно добро дело, което сигурно ще бъде начало на собствения им позор. Нищо чудно заради това татково решение утре никой да не пожелае да присъствува на нашето погребение.

Може би затова доведох детето. Когато татко ми каза преди малко: „Трябва да ме придружиш“, първото нещо, което ми дойде на ум, беше да взема и детето, за да се чувствувам защитена. Сега сме тук, в този душен септемврийски следобед, и чувствуваме, че нещата, които ни заобикалят, са безмилостните оръдия на нашите врагове. Татко няма за какво да се безпокои. Всъщност той цял живот е вършил такива неща; карал е градчето да гризе камъни, изпълнявал е и най-незначителните си задължения, без да се съобразява с каквото и да било. Още преди двайсет и пет години, когато този човек дойде у дома, татко трябва да е предположил (забелязвайки нелепото държане на госта), че днес в градчето никой няма да пожелае дори да хвърли тялото му на лешоядите. Може би татко е предвидил всички пречки, претеглил и премислил възможните трудности. И сега, след двайсет и пет години, сигурно чувствува, че това е просто изпълнението на едно дълго премисляно задължение, което той щеше да доведе докрай на всяка цена, дори да трябва сам да влачи трупа по улиците на Макондо.