Избрани творби в два тома. Том втори

За първи път виждам мъртвец. Сряда е, но на мен ми се струва, че е неделя, защото не отидох на училище и ми облякоха този кадифен костюм, който ме стяга. Мама ме е хванала за ръка и вървим зад дядо, който почуква с бастуна си на всяка крачка, за да не се спъне в някой предмет (не вижда добре в полумрака, пък и куца). Минавам пред огледалото в гостната и се виждам в цял ръст, облечен в зелено и с тази колосана бяла джуфка, която ме убива на врата. Виждам се в кръглото мръсно огледало и си казвам: „Ето ме, сякаш днес е неделя.“

Пристигнахме в къщата, където е мъртвецът.

В затвореното помещение горещината е непоносима. Чува се как слънцето жужи на улицата — и нищо повече. Въздухът е неподвижен и осезаем, сякаш може да се докосне като стоманен лист. В стаята, където са сложили тялото, мирише на сандъци, но сандъци не се виждат никъде. В ъгъла виси хамак, окачен на халката за единия край. Мирише на отпадъци. И ми се струва, че разнебитените, полустрошени предмети, които ни заобикалят, приличат на ония неща, които трябва да миришат на отпадъци, макар в действителност да имат друга миризма.

Винаги съм си мислил, че мъртъвците трябва да са с шапка. Сега виждам, че не е така. Виждам, че са гологлави, с кърпа, вързана под челюстта. Виждам, че устата им е полуотворена и зад посинелите устни се виждат мръсни неравни зъби. Виждам, че са с прехапан настрани език — подпухнал и мек, малко по-тъмен от лицето, което има цвят на пръсти, стегнати с връв. Виждам, че очите им са отворени — много повече, отколкото на жив човек, неспокойни и опулени, и че кожата сякаш е от влажна сбита пръст. Мислех, че мъртвият прилича на спокоен спящ човек, а сега виждам, че е тъкмо обратното. Виждам, че прилича на буден човек, разгневен от някаква кавга.

Мама също се е облякла така, сякаш е неделя. Сложила си е старата сламена шапка, която й закрива ушите, и затворена черна рокля с дълги ръкави. Понеже днес е сряда, изглежда ми далечна и непозната и ми се струва, че иска да ми каже нещо, докато дядо става да посрещне мъжете, които носят ковчега. Мама седи до мен, с гръб към затворения прозорец. Диша тежко и постоянно си поправя кичурите коса, които се подават изпод набързо сложената шапка. Дядо заповядва на мъжете да поставят ковчега до кревата. Чак сега виждам, че мъртвецът действително може да се побере в него. Когато мъжете донесоха ковчега, стори ми се, че е прекалено малък за тяло, което заема цялата дължина на леглото.

Не знам защо ме доведоха тук. Никога не бях влизал в тази къща и дори си мислех, че в нея не живее никой. Къщата е голяма, ъглова и вратите й, мисля, никога не са били отваряни. Винаги съм си мислил, че къщата е празна. Чак сега, когато мама ми каза: „След обяд няма да ходиш на училище“, но аз не се зарадвах, защото ми го каза със сериозен и сдържан глас, и я видях да се връща с кадифения ми костюм — сложи ми го, без да продума, и се упътихме към вратата, където ни чакаше дядо, и отминахме трите къщи, които я делят от нашата — чак сега разбрах, че някой живее в ъгловата къща. Някой, който е умрял, и това трябва да е човекът, за когото спомена мама, когато ми каза: „Трябва да бъдеш много послушен на погребението на доктора.“

Когато влязох, не видях мъртвеца. Видях на вратата, че дядо разговаря с мъжете. Видях го и след това, когато ни заповяда да влезем. Тогава си помислих, че в стаята има някой, но като влязох, ми се стори тъмна и празна. Горещината ме блъсна в лицето още в първия миг и усетих тази миризма на отпадъци, която отначало беше силна и натрапчива, а сега, както и горещината, идва на бавни вълни и изчезва. Мама ме поведе за ръка през стаята и ме сложи да седна до нея в един ъгъл. Чак след известно време започнах да различавам предметите. Видях как дядо се мъчи да отвори един прозорец, който изглеждаше залепнал за дървото на касата, и го видях как удря с бастуна по резетата. Сакото му беше покрито с прах, който се сипеше при всяко сътресение. Обърнах лице натам, където отиде дядо, след като се отказа да отвори прозореца, и чак тогава видях, че на кревата лежи някой. Един тъмен, изпънат, неподвижен човек. Тогава извърнах глава към мама, която беше все така далечна и сериозна, загледана в друга посока. Понеже краката ми не стигаха до земята, а висяха във въздуха на една педя от пода, пъхнах си ръцете под бедрата, опрях длани на стола и започнах да си клатя краката, без да мисля за нищо, докато си спомних, че мама ми беше казала: „Трябва да бъдеш много послушен на погребението на доктора.“ Тогава усетих нещо хладно зад гърба си, обърнах се да погледна, но видях само дървената суха и напукана стена. Ала сякаш някой ми беше казал от стената: „Не си клати краката, защото човекът в леглото е докторът и е мъртъв.“ И когато погледнах към кревата, вече не го видях такъв, както преди. Вече не го видях легнал, а мъртъв.