Избрани творби в два тома. Том втори

И все пак, когато настъпи часът, той няма смелостта да го стори сам и ме накара да разделя с него това мъчително задължение, което сигурно е поел много преди да мога да разсъждавам. Когато ми каза: „Трябва да ме придружиш“, не ми остави време да се замисля върху значението на думите му; не можах да преценя колко смешно и позорно е да погребваш човек, когото всички са чакали да се превърне в прах в леговището си. Защото хората не само бяха чакали това, но и се бяха подготвили нещата да се случат тъкмо така и бяха чакали искрено, без угризения и даже предвкусвайки удоволствието да усетят някой ден как из градчето се носи сладостната миризма на разлагащия се труп. И никой нямаше да се почувствува развълнуван, разтревожен или възмутен, а, напротив, доволен, че е настъпил жадуваният час, желаейки да трае дотогава, докато вонята на мъртвеца засити и най-дълбоко спотаената злоба.

Сега ние ще лишим Макондо от едно дълго жадувано удоволствие. Чувствувам, че това наше намерение ще породи някак в сърцата на хората не унилото усещане за измамени надежди, а за една отсрочка.

И затова трябваше да оставя детето у дома; за да не стане жертва на тази клетва, която ще ни преследва ожесточено, тъй както бе преследвала доктора цели десет години. Детето трябваше да остане настрана от това задължение. То дори не знае защо е тук, защо сме го довели в тази стая, пълна с вехтории. Стои мълчаливо, объркано, сякаш очаква някой да му обясни какво означава всичко това; сякаш чака, седнало, клатейки крака, опряло ръце на стола, някой да му даде отговор на тази ужасна гатанка. Иска ми се да вярвам, че никой няма да го стори; че никой няма да отвори невидимата врата, която не му позволява да проникне отвъд обсега на своите сетива.

На няколко пъти ме погледна — знам, че съм му се сторила странна и непозната с тази затворена рокля и тази стара шапка, която си сложих, за да не бъда разпозната дори от собствените си предчувствия.

Ако Меме беше жива, ако беше тук, в тази къща, може би щеше да бъде по-различно. Би могло да се каже, че съм дошла заради нея. Би могло да се каже, че съм дошла да споделя една болка, която тя нямаше да изпита, но би могла да се престори, че изпитва, и която градчето би могло да си обясни. Меме изчезна преди около единайсет години. Смъртта на доктора ни лишава от възможността да узнаем къде е тя или поне нейните кости. Меме не е тук, но може би дори да беше тук — ако не се беше случило онова, което се е случило и което така и не можа да се изясни, — щеше да застане на страната на градчето, против мъжа, който в продължение на шест години топлеше леглото й с такава обич и човечност, с каквато би могло да го стори и едно муле.

Чувам как влакът изсвирва от последния завой. „Два и половина е“, си казвам; и не мога да отпъдя мисълта, че в този миг Макондо следи със затаен дъх това, което става в тази къща. Мисля си за сеньора Ребека, слаба и съсухрена, с нещо от домашен призрак в погледа и облеклото, седнала до електрическия вентилатор, със засенчено от телените мрежи на прозорците лице. Докато слуша влака, който се губи зад последния завой, сеньора Ребека навежда глава към вентилатора, измъчвана от горещината и злобата. Спиците на сърцето й се въртят като перките на вентилатора (само че в обратна посока) и тя промърморва: „Дяволът има пръст във всичко това“, и потръпва, вкопчена в живота с мъничките корени на ежедневието.

Агеда, сакатата, вижда как Солита се връща от гарата, след като е изпратила годеника си; вижда я как отваря чадърчето си, завивайки по безлюдната улица; усеща как се приближава, изпълнена с онази чувствена наслада, която и тя самата бе изпитвала преди и която се превърна в тази упорита религиозна болест, която я кара да казва: „Ще се въргаляш в кревата като свиня в кочината си.“

Не мога да прогоня тая мисъл. Да не мисля, че е два и половина; че мулето с пощата минава обвито в парещ облак прах, следвано от мъжете, прекъснали следобедната си почивка в сряда, за да вземат пакета с вестниците. Отец Анхел спи седнал в ризницата, с отворен молитвеник на тлъстия корем, чува как минава мулето с пощата, пъди мухите, които смущават съня му, оригва се и казва: „Тровиш ме с кюфтетата си.“

Татко проявява хладнокръвие във всичко. Дори когато заповядва да отворят ковчега и да сложат вътре забравената в леглото обувка. Само той можеше да се интересува от този груб човек. Не бих се изненадала, ако, като излезем с трупа, тълпата ни причаква на вратата с изпражненията, събрани през нощта, и ни обсипе с нечистотии, задето сме престъпили волята на градчето. Може би няма да го направят заради татко. Може и да го направят заради нещо толкова долно, като да лишиш градчето от едно дълго жадувано удоволствие, предвкусвано в знойни следобеди, всеки път, когато мъже и жени са минавали край тази къща и са си казвали: „Рано или късно ще осъмнем с тази миризма.“ Защото точно така казваха всички — от първата до последната къща.