Избрани творби в два тома. Том втори

Бабата дрънка на пианото целия следобед, тананикайки си с фалцет песни от своето време. Клепачите й още бяха мазни от мускуса, със следи от сълзи, но когато се изтегна в кревата, по муселинова нощница, тя вече беше преодоляла горчивината от хубавите спомени.

— Гледай утре да изпереш и килима от салона — каза тя на Ерендира, — че не е виждал слънце кой знае откога.

— Добре, бабо — отвърна момичето.

Взе едно ветрило от пера и започна да вее на невъзмутимата матрона, която заспивайки, й четеше кодекса за реда през нощта.

— Изглади всичкото пране, преди да си легнеш, че да заспиш със спокойна съвест.

— Добре, бабо.

— Хубаво прегледай гардеробите, че през ветровитите нощи молците още повече огладняват.

— Добре, бабо.

— Като свършиш всичко, вземи изнеси цветята на двора, да подишат.

— Добре, бабо.

— И сложи храна на камилската птица.

Заспала беше, но продължаваше да дава нареждания — нали от нея внучката бе наследила способността си да продължава да действува и насън. Ерендира излезе от стаята, без да вдига шум, и свърши последните си задължения за вечерта, като все отговаряше на поръките на спящата си баба.

— Дай вода на гробовете.

— Добре, бабо.

— Преди да си легнеш, гледай всичко да оставиш в пълен ред, че на вещите им е много мъчно, когато не ги сложат да спят на мястото им.

— Добре, бабо.

— И ако дойдат двамата Амадисовци, предупреди ги да не влизат, че шайката на Порфирио Галан ги чака, за да ги убие.

Ерендира престана да й отговаря, защото знаеше, че започва да бълнува, но не изпусна нито едно нареждане. Когато провери райберите на прозорците и навсякъде изгаси светлината, взе един свещник от столовата и се запъти към своята спалня, като си светеше с него. Между поривите на вятъра чуваше равномерното дишане на заспалата баба.

Нейната стая също беше разкошна, макар и не чак колкото на бабата. Отрупана беше с парцалени кукли и животни с пружина за навиване, останали от неотдавнашното й детство. Капнала от зверския труд през деня, Ерендира не намери сили да се съблече — само остави свещника на нощната масичка и се стовари на леглото. След малко вятърът на нейното нещастие нахълта в спалнята като цяла глутница кучета и запрати свещника право в пердето.

На разсъмване, когато вятърът най-сетне спря, заваляха едри и редки дъждовни капки. Те изгасиха последните въглени и втвърдиха димящата пепел от къщата. Хората от селото, повечето индианци, се мъчеха да изровят останките от бедствието: овъгления скелет на камилската птица, капака на позлатеното пиано, торса на една статуя. Бабата с непроницаемо отчаяние съзерцаваше останките от своето имущество. Ерендира седеше между гробовете на двамата Амадисовци и вече не плачеше. Когато се увери, че сред развалините са оцелели малко незасегнати от огъня вещи, бабата с искрена жалост погледна своята внучка.

— Горкото ми момиче — въздъхна тя. — Няма да ти стигне животът да ми изплатиш тези щети.

Ерендира започна да й плаща още същия ден, под поройния дъжд, когато баба й я заведе при селския бакалин — един кльощав и припрян вдовец, широко известен из цялата пустинна област, защото даваше добра цена за девствеността. В присъствието на чакащата с невъзмутим вид баба вдовецът с научна строгост проучи Ерендира: прецени силата на бедрата й, размера на гърдите й, обиколката на ханшовете й. Дума не продума, докато не пресметна стойността й.

— Много е зелена още — рече тогава; — цицките й са като на кучка.

После я накара да се качи на един кантар, за да докаже с цифри преценката си. Ерендира тежеше четиридесет и два килограма.

— Повече от сто песо не струва — рече вдовецът. Бабата се възмути.

— Сто песо за едно непипнато, ново-новеничко момиче! — почти извика тя. — Не, драги, това значи да нямаш никакво уважение към непорочността!

— Най-много сто и петдесет — рече вдовецът.

— Момичето ми е причинило щети за повече от един милион песо — каза бабата. — С такива цени, и двеста години няма да й стигнат да ми се изплати.

— Единственото хубаво, което има — рече вдовецът, — е възрастта й, за щастие.

Бурята заплашваше да събори къщата, а по тавана имаше толкова много дупки, че вътре валеше едва ли не като навън. Бабата се почувствува съвсем самотна в този свят на бедствия.

— Качете поне до триста — каза тя.

— Двеста и петдесет.

Накрая се споразумяха за двеста и двадесет песо в брой и някои неща за ядене. Тогава бабата даде знак на Ерендира да върви с вдовеца и онзи я поведе за ръка към задната част на дюкяна, сякаш на училище щеше да я заведе.

— Тука те чакам — рече бабата.

— Добре, бабо — отвърна Ерендира.