Избрани творби в два тома. Том втори

Задната част на дюкяна представляваше нещо като навес с четири подпорни стълба от тухли, с покрив от прогнили палми и висока един метър кирпичена ограда, над която вихрите на бурята нахълтваха в къщата. По ръба на кирпичените тухли бяха наредени саксии с кактуси и други издръжливи на суша растения. Между два от стълбовете се полюляваше избелял хамак — като отпуснато платно на яхта, оставена на произвола на вълните. Някъде отвъд рева на вятъра и плющенето на водата се дочуваха далечни гласове, вой на животни отдалеч, и викове като при корабокрушение.

Когато Ерендира и вдовецът излязоха под навеса, те трябваше да се хванат за нещо, за да не ги повали поривистият дъжд, който ги намокри до кости. От грохота на бурята гласовете им не се чуваха, а движенията им станаха особени. При първия опит на вдовеца Ерендира изкрещя нещо, което не можа да се чуе, и се опита да избяга. Вдовецът й отговори мълчаливо — изви ръката й в китката и я повлече към хамака. Тя му се опъна, одраска го по лицето, продължавайки да крещи беззвучно, а той й отвърна с една тържествена плесница, която я повдигна от земята и я накара да се понесе във въздуха с развети в празното пространство дълги като на медуза коси, прегърна я през кръста, преди да е стъпила отново на земята, тръшна я в хамака с един зверски удар и с коленете си я закова на място. Тогава Ерендира изпадна в ужас, загуби съзнание и остана като омагьосана от пъстрите перки на една риба, която плуваше с вятъра на бурята. А в това време вдовецът я разголваше, късаше роклята й, дърпайки я хищно, сякаш скубеше трева, раздираше я на дълги цветни ивици, които се извиваха като серпантини и отлитаха, носени от вятъра.

Когато в селото не остана мъж, който можеше да плати нещо за любовта на Ерендира, баба й я качи на един товарен камион и я поведе по пътищата на контрабандистите. Пътуваха отзад, в каросерията, без никакъв покрив над главите, между чували с ориз, тенекии масло и останките от пожара: горната табла на кревата в стил от епохата на вицекралството, един ангел на войната и други негодни за нищо вехтории. В един сандък с два кръста отгоре, нарисувани с дебела четка, отнесоха костите на двамата Амадисовци.

С един разпран чадър бабата се пазеше от вечното слънце. Дишаше тежко, измъчвана от потенето и прахта, но дори в това тежко положение пазеше величественото си достойнство.

За пътуването и за пренасянето на мебелите плати Ерендира, като се любеше по за двайсет песо с товарача на камиона зад купчината тенекии и чували с ориз. Отначало опита да се защити със същите средства, както и срещу нападението на вдовеца. Но подходът на товарача беше друг, той не беше припрян, знаеше как да я подхване и накрая я укроти с нежността си. Тъй че, когато пристигнаха в първото селище, след един мъчите лен ден, Ерендира и товарачът си почиваха след хубавата любов зад паравана от стоки. Шофьорът на камиона извика на бабата:

— Оттук нататък е пълно с хора.

Бабата недоверчиво огледа жалките безлюдни улички на селото — малко по-голямо, но много по-тъжно от онуй, което бяха напуснали.

— Не се забелязва — рече тя.

— Това е територия на мисионери — обясни шофьорът.

— Мен не ме интересува благотворителността, а контрабандата — рече бабата.

Заслушана в разговора иззад купчината стоки, Ерендира човъркаше с пръст един чувал ориз. Изведнъж напипа някакъв конец, дръпна го и измъкна дълъг гердан от истински перли. Заразглежда го уплашено, държейки го между пръстите си като умряла змия. А в това време шофьорът отговаряше на бабата:

— Вие, сеньора, сънувате с отворени очи. Никакви контрабандисти няма.

— Ами! — рече бабата. — На мене ще ми ги разправяте!

— Потърсете ги и ще видите — подигра й се шофьорът, развеселен. — Всички говорят за тях, но никой не ги е видял.

Товарачът забеляза, че Ерендира е извадила гердана, побърза да го вземе от ръцете й и пак го напъха в чувала с ориз. Бабата реши да останат, въпреки че селището изглеждаше бедно, и повика внучката да й помогне да слезе от камиона. Ерендира се сбогува с товарача с една бърза, но искрена, истинска целувка.

Седнала на трона посред пътя, бабата почака да разтоварят техните неща. Последен свалиха сандъка с костите на двамата Амадисовци.

— Този сандък тежи като мъртвец — засмя се шофьорът.

— Двама са — рече бабата. — Затова се отнасяйте с нужното уважение.

— Бас държа, че са статуи от слонова кост — засмя се шофьорът.

Сложи сандъка с костите как да е между обгорените мебели и протегна към бабата разтворената си длан.

— Петдесет песо — рече.

Бабата посочи товарача:

— Честно и почтено си платихме на вашия помощник.

Шофьорът учудено погледна своя помощник, онзи кимна утвърдително и той се върна в кабината на камиона. Там пътуваше една жена в траур с пеленаче, което плачеше от жегата. Тогава товарачът напълно самоуверено каза на бабата:

— Ерендира тръгва с мене. Освен ако вие не заповядате нещо друго. Намеренията ми са честни.

Момичето го прекъсна уплашено:

— Аз нищо не съм казвала!

— Казвам го аз, защото на мене ми хрумна тази мисъл — каза товарачът.