Избрани творби в два тома. Том втори

Не зная колко време съм била в това полусънно състояние, когато сетивата загубват способността си да възприемат. Зная само, че след неизброими часове дочух един глас от съседната стая. Този глас каза: „Сега можеш да дръпнеш кревата насам.“ Беше уморен глас, но не беше глас на болен, а на оздравяващ. После чух шум от падащи във водата тухли. Останах неподвижна, докато осъзная, че се намирам в хоризонтално положение. Тогава усетих необятна пустота. Почувствувах трептяща и всевластна тишина в къщата и невероятна неподвижност, която сковаваше всичко. И внезапно усетих сърцето си като леден камък. „Трябва да съм умряла — помислих си. — Господи, аз съм мъртва!“ Подскочих в кревата и извиках: „Ада! Ада!“ Суровият глас на Мартин ми отговори от другото легло: „Не могат да те чуят, защото вече излязоха.“ Едва тогава си дадох сметка, че дъждът е спрял и че около нас се простира тишина, спокойствие, някакво необяснимо и всеобхватно блаженство. После се чуха стъпки в коридора. Чу се ясен и съвсем жив глас. После свеж ветрец тръшна вратата, накара пантите да изскърцат и някакво твърдо тяло неочаквано, като узрял плод тупна дълбоко в басейна на двора. Нещо във въздуха издаваше присъствието на някакво невидимо същество, което се усмихваше в мрака. „Боже мой — помислих си тогава, объркана от разместването на времето, — сега не бих се учудила, ако ме повикат да отида на литургията от миналата неделя.“

Габриел Гарсия Маркес Жената, която идваше в шест

Вратата се отвори. По това време нямаше никого в ресторанта на Хосе. Часовникът току-що беше избил шест, а Хосе знаеше, че чак в шест и половина ще започнат да идват редовните му посетители. Толкова консервативна и редовна беше неговата клиентела, че още не се беше раздал шестият звън, когато в ресторанта влезе една жена — както всеки ден в същия час — и без дума да каже, седна на високия въртящ се стол. Между устните си стискаше незапалена цигара.

— Здрасти, кралице! — каза Хосе, като я видя, че сяда. После тръгна към другия край на тезгяха, бършейки с един сух парцал стъклената му повърхност. Влезеше ли някой в ресторантчето, Хосе винаги правеше същото. Дори пред жената, с която бяха стигнали почти до близост, дебелият, червендалест съдържател играеше своята ежедневна роля на усърдие.

— Какво искаш днес? — попита я той от другия край на тезгяха.

— Най-напред искам да те науча да бъдеш кавалер — отговори жената. Тя седеше в самия край на редицата от въртящи се столове, с подпрени върху тезгяха лакти, с незапалената цигара между устните. Като изрече тези думи, изкриви уста, за да забележи Хосе незапалената цигара.

— Не обърнах внимание — каза Хосе.

— Ти на нищо не си обърнал внимание още — каза жената.

Мъжът остави парцала на тезгяха, отиде до тъмните шкафове с мириса на смола и на прашно дърво и се върна с кутийка кибрит. Жената се наведе, за да стигне огънчето, което пламтеше между грубите космати ръце на мъжа. Хосе видя буйните коси на жената, намазани с гъст, евтин вазелин. Видя разголеното й рамо над сутиена на цветенца. Видя и началото на повехналата й гръд — когато жената вдигна глава, с вече разпалено въгленче между устните.

— Хубава си днес, кралице — каза Хосе.

— Не говори глупости — рече жената. — Не мисли, че това ще ми помогне да ти платя.

— Не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Бас държа, че днес обедът нещо не ти е понесъл.

Жената пое първата глътка гъст дим, скръсти ръце, все с подпрени на тезгяха лакти, и се загледа навън през широкия прозорец на ресторанта. На лицето й беше изписана тъга, отегчена и пошла тъга.

— Ще ти приготвя един хубав бифтек — каза Хосе.

— Още нямам пари.

— Вече три месеца все нямаш пари, но аз винаги ти, приготвям нещо вкусно — каза Хосе.

— Днес е друго — отвърна жената мрачно, още загледана в минувачите по улицата.

— Всички дни са еднакви. Всеки ден, докато часовникът удари шест, ти влизаш, казваш, че си гладна като куче и аз ти приготвям нещо вкусно. Днес не казваш, че си гладна като куче, а казваш, че днешният ден бил различен; само тази е разликата.

— Наистина е различен — каза жената. Обърна се и погледна мъжа, който от другата страна на тезгяха ровеше нещо в хладилника. Наблюдава го в течение на две-три секунди. После погледна часовника над бюфета. Показваше шест и три минути. — Наистина, Хосе, днешният ден е различен — повтори тя. Издуха дима от цигарата си и продължи да говори отривисто и пламенно: — Днес не дойдох в шест, затова е раз личен, Хосе.

Мъжът погледна часовника и каза:

— Главата си режа, ако този часовник е назад, макар и с една минута.

— Не искам да кажа това, Хосе. Искам да кажа, че днес не съм дошла в шест — каза жената. — В шест без четвърт дойдох.

— Току-що удари шест, кралице — каза Хосе. — Когато ти влезе, часовникът току-що беше ударил.

— Аз от четвърт час съм тук — настоя жената.

Хосе отиде към нея и приближи огромното си, разчервено лице до нейното, дърпайки с показалец долния клепач на едното си око.

— Я ми дъхни — рече й той.