Избрани творби в два тома. Том втори

Жената отметна глава назад. Беше сериозна, отегчена, отпусната, разхубавена от облак тъга и умора.

— Остави тези глупости, Хосе. Ти знаеш, че повече от шест месеца не пия вече.

— Тези на другиго ги разправяй, не на мене. Бас държа, че сте изпили двама един литър.

— Изпила съм две глътки с един приятел.

— Е, сега си обяснявам — рече Хосе.

— Няма какво да си обясняваш. Аз съм тука от четвърт час.

Мъжът сви рамене.

— Добре, щом искаш, дошла си преди четвърт час — каза той. — В края на краищата за никого нямат значение десет минути повече или по-малко.

— Имат значение, Хосе — възрази жената и с израз на небрежна отпуснатост протегна ръце през тезгяха, над стъклената повърхност. — И не защото аз искам, а защото наистина съм тук отпреди четвърт час. — Погледна пак часовника и се поправи: — Какво приказвам! От двадесет минути вече!

— Добре, кралице — каза мъжът. — Един цял ден и една цяла нощ бих ти подарил само да видя, че си доволна. — През всичкото време Хосе шеташе назад-напред зад тезгяха, преместваше разни предмети, вземаше нещо от едно място и го слагаше на друго. Изпълняваше ролята си. — Искам да те видя доволна — повтори той. Спря изведнъж, обърна се към жената и каза: — Ти знаеш ли, че аз много те обичам?

Жената студено го изгледа.

— Така ли?… Какво откритие, Хосе! Нима мислиш, че бих дошла с тебе дори и за един милион песо?

— Аз не исках това да кажа, кралице — рече Хосе. — Пак ти казвам: бас държа, че обедът днес нещо не ти е понесъл.

— Не ти го казвам затова — рече жената и гласът й стана по-малко безразличен. — Просто никоя жена не би могла да издържи такова тегло като твоето, дори за един милион песо.

Хосе се изчерви. Обърна гръб на жената и започна да бърше прахта по бутилките в бюфета.

— Непоносима си днес, кралице — каза той, без да я погледне. — Най-добре ще е май да си изядеш бифтека и да отидеш да си легнеш.

— Не съм гладна — каза жената и се загледа пак на улицата, в неясните от дрезгавия здрач минувачи. В ресторанта за малко настъпи мъртва тишина, покой, нарушаван само от шетнята на Хосе. Изведнъж жената престана да гледа навън и заговори с приглушен, ласкав, съвсем друг глас:

— Истина ли е, че ме обичаш, Пепильо?

— Истина е — отговори Хосе кратко, без да я погледне.

— Въпреки онуй, което ти казах ли? — попита жената.

— Какво си ми казала? — попита Хосе, все още без промяна в гласа, все още без да я погледне.

— За единия милион песо — каза жената.

— Аз бях забравил.

— Е какво, обичаш ли ме?

— Да — отговори Хосе.

Настъпи мълчание. Хосе продължаваше да снове насам-натам с обърнато към шкафовете лице, все без да поглежда жената. Тя издуха още една глътка тютюнев дим, опря гърди в тезгяха и после попита дяволите и предпазливо, сякаш стъпваше на пръсти, прехапвайки устни, преди да заговори.

— Макар че няма да легна с тебе ли?

Чак тогава Хосе я погледна отново.

— Аз толкова много те обичам, че не бих легнал с тебе — каза той. После се приближи към мястото, където седеше тя, застана срещу нея, подпрял на тезгяха мощните си ръце, и гледайки я в очите, каза: — Аз толкова много те обичам, че всяка вечер бих убивал мъжа, който тръгва с тебе.

В първия миг жената се смути. Погледна внимателно мъжа с изражение, което се колебаеше между състраданието и подигравката. Умълча се объркана, а после бурно се разсмя.

— Ти ме ревнуваш, Хосе! Колко забавно! Ти ме ревнуваш!

Хосе пак се изчерви, обзет от искрено, почти неприлично стеснение — като момче, на което изведнъж са открили всичките тайни — и каза:

— Тази вечер ти нищо не разбираш, кралице. — Избърса потта си с парцала и добави: — От лошия живот започваш да загрубяваш май.

Но сега изразът върху лицето на жената беше съвсем друг.

— Тогава не — каза тя и пак го погледна в очите с някакъв странен блясък в погледа, разтревожена и недоверчива: — Тогава не ме ревнуваш.

— В известен смисъл, да — каза Хосе. — Само че не както ти си мислиш.

Поразхлаби яката си и продължи да се бърше, да попива с парцала потта от шията си.

— Е, тогава? — попита жената.

— Толкова те обичам, че не искам да живееш така — каза Хосе.

— Как? — попита жената.

— Да тръгваш всеки ден с различен мъж.

— Наистина ли би го убил, за да не тръгне с мене?

— Не за да не тръгне — каза Хосе. — Бих го убил, защото е бил с тебе.

— Все едно и също е — каза жената.

Разговорът беше стигнал до възбуждаща напрегнатост. Жената говореше с тих, мек, захласнат глас. Почти беше залепила лицето си до лъхащото здраве и покой лице на мъжа, който стоеше неподвижно, като омагьосан от диханието на думите й.

— Всичко това е истина — каза Хосе.

— Е, тогава — започна жената и протегна ръка да погали грубата ръка на мъжа, а с другата хвърли угарката… — тогава значи ти си способен да убиеш човек?

— За туй, което ти казах, да — отвърна Хосе с почти драматични нотки в гласа.

Жената се разсмя нервно и открито подигравателно.