Избраниците

Той избута Занд покрай стената. Намериха друга врата. Беше заключена. Уорд съжали, че Боби не е с тях. Той щеше да я отвори безшумно. Уорд нямаше нужните умения. Затова даде предупредителен знак на Занд и я изрита.

Нахълтаха в къщата. Беше празна. Втурнаха се към предния вход, където би стоял някой, ако ги чакаше да влязат оттам. Там също беше празно. Имаше само едно голямо кресло с гръб към вратата и красиво бюро. Започнаха да обикалят стаите, като се прикриваха взаимно. Спряха в задния салон. Вътре бе тъмно, тихо и студено. Ала не съвсем тихо.

Отгоре се чуваше нещо. Тих звук. Наподобяващ приглушено, далечно думкане. Те се върнаха в коридора при стълбището.

Изтичаха горе. Четири спални с килими на пода. Празни. Баня. Празна. Кабинет. Празен. Звукът продължаваше да се чува. Върнаха се в първата спалня. Звукът се усили. Сега обаче изглеждаше, сякаш идва отдолу. Влязоха във втората спалня. Тук звукът бе по-тих, но пак се чуваше отдолу. Уорд се извъртя рязко, в очакване всеки момент някой да се появи от мрака, но осъзна, че никой не би им заложил такъв капан.

Занд изтича в първата спалня, коленичи.

— Звукът идва тук отдолу.

— На втория етаж сме — прошепна Уорд, но после си даде сметка, че другият мъж е прав.

Дръпнаха килима. В дъските имаше малък капак. Занд го вдигна, пръстите му се разкървавиха.

Отдолу се показа лицето на момиче. Бледо, слабо. Челото й бе пурпурночервено от удряне в дъските над главата й. Беше жива.

Сара примигна. Чувстваше се, сякаш някой е повдигнал главата й само колкото да изкара лицето й над повърхността, така че водата вече да не влиза в носа й. Раздвижи устни.

Занд се пресегна и я погали по лицето. Произнесе името й и тя кимна едва-едва. Очите й бяха червени и подпухнали. Занд се наведе отново. Тя опита да заговори и Уорд чу само хриплив шепот.

— Какво казва?

— Да ме пази Бог.

Занд се наведе и допря лице до нейното, сякаш искаше да й прелее от своята топлина. Момичето заплака.

Уорд хвана дъските до врата й и задърпа с всички сили. Отначало те не помръдваха.

— Заковал ги е. За Бога, помогни ми, Занд.

Дъските все пак поддадоха, една по една. Момичето опита да им помогне, но бе твърде немощно, а ако имаше достатъчно сили, щеше да го направи много отдавна.

Когато и последната дъска бе изкъртена, Занд се наведе и вдигна Сара. Преметна я на рамото си, но тогава тя видя лицето на Уорд и запищя.

* * *

Нина трябваше да се изправи. Знаеше, че трябва. От мястото си не можеше дори да достигне дръжката на вратата, камо ли да я отвори или да се качи в колата. Вече беше видяла, че жиците, развити от Дейвидс, идват от другата постройка, където би трябвало да лежи Боби. Досещаше се, че преминават през всички сгради на комплекса, че това е крайна мярка за защита, а може би и нещо повече.

Тя отново отпусна глава на асфалта и затаи дъх от болка. Дясната й ръка, ръката, която й беше служила вярно през всичките тези години, сега стачкуваше. Сякаш бе част от нечие друго тяло, на някого, който й се противопоставяше, не искаше да изпълнява нарежданията й. Тя чувстваше пръстите си ту като безформена пихтия, ту като нажежени въглени. Това вероятно не беше добър знак.

Нина преглътна тежко, вдигна глава. Асфалтът под колата изглеждаше сух, поне по-сух от всичко останало наоколо. Можеше да пропълзи отдолу и да си почине малко. Тялото й подсказваше, че идеята е добра, много добра. Дори дясната й ръка сякаш се вдъхнови при тази мисъл.

Тя се опря на дясното си рамо и се избута с лявата ръка. Болката за миг прогони всички мисли от съзнанието й и тя изведнъж се озова на крака. Задърпа дръжката с лявата ръка, но не успя да отвори вратата. Опита с дясната… и за свое учудване успя.

Вратата се отвори.

Тя се стовари вътре. Опита да се добере до седалката. Не успя. Отново се изправи, хвана се за кормилото и стъпи с единия крак вътре. Пак падна, но този път поне на седалката.

Настани се повече или по-малко изправена и затвори вратата. Потърси ключовете.

Нямаше ги.

* * *

— Джон, чуй ме. Тя е болна. Не знае какво говори.

Занд отстъпи към стълбите, държеше пистолета насочен към другия мъж. Сара се криеше зад него, стискаше го с все сила през кръста, както от страх, така и за опора. Препъна се, едва не падна. Наложи му се да се обърне, да я задържи и да я притисне до себе си. Тя бе спряла да пищи, но само защото нямаше повече глас. Собствените й крясъци още звучаха в главата й.

Уорд се приближи бавно към тях. Държеше ръцете си вдигнати и говореше тихо и спокойно:

— Не съм я отвлякъл аз. По това време не съм бил в Санта Моника. Бях в Санта Барбара. Мога да го докажа, имам разписки от хотела.

— Те са на половин час път.

— Знам, Джон. Знам. Но ако лъжех, защо изобщо да ти казвам истината? Можех да ти кажа, че съм бил във Флорида. Джон, какво, по дяволите, си мислиш? Каква логика има да идвам с теб тук? Защо ми е да преследвам тези хора, ако съм един от тях?

Те стигнаха основата на стълбите. Все още поддържайки Сара, Занд отстъпи към главния салон на долния етаж. Този път щяха да излязат през главния вход.