Избраниците

Саян нямаше да дойде навреме. Така Сара изпадаше в затруднено положение. Баща й сигурно още не се беше прибрал, а когато влезе вкъщи, веднага щеше да хване телефона и да се обади на партньора си Чарлс Ван за някакво доработване на проекта. На следващия ден предстоеше доста разгорещено обсъждане на закуска с безкофеиново кафе и омлети с ниско съдържание на холестерол. Тя знаеше, че баща й се бои от този тип срещи повече от всичко на света, защото никога не закусваше и мразеше да се преструва, че яде сутрин, като човърка хляба или дрънка с приборите. Сара не искаше да го стресира допълнително, още повече че малката й сестра, Мелани, вдигаше достатъчно шум.

Затова реши изобщо да не се обажда. До срещата за връщане оставаха по-малко от два часа. По алеята имаше предостатъчно магазини за разглеждане, много от които все още бяха отворени. Можеше да си вземе капучино и просто да седне някъде. Да се разходи из „Антрополъджи“ и да потърси подаръци. Да послуша музика в „Барнс и Нобъл“, в случай че имаха нещо ново. Дори да седне в закусвалнята и да си вземе салата. Трябваше просто да се яви навреме на срещата и тогава (в зависимост от настроението му) или да каже на баща си, че Саян не е дошла, или да се престори, че всичко е минало нормално.

Обади се на Саян, за да се увери, че госпожа Уилямс няма да позвъни на майка й и така да развали плана. Не успя да се свърже, което означаваше, че колата вече е в движение и е попаднала на място, където няма покритие. Сара беше сигурна, че ако майка й е уведомена, резултатът щеше да е вече налице. Над главата й щяха да кръжат хеликоптери, Брус Уилис щеше да се спуска към нея по стоманено въже…

Тя изпрати съобщение на Саян, сетне влезе в „Старбъкс“. Хрумна й, че няма нужда да се измъчва само със салата, както правеха обикновено, защото пазеха диета двайсет години преди да им се наложи. Можеше да си вземе хамбургер. Голям, огромен, грамадански хамбургер със сирене. И пържени картофи.

Помисли си, че може би точно това означава да си пораснал, и й се стори доста интересно.

* * *

Вече привършваше капучиното и „Маниаците“ ревяха последната си песен за това завъртане на диска, когато от книжарницата излезе висок мъж.

Направи няколко крачки, сетне спря и погледна небето. Все още не беше нощ, но се стъмваше. Той бръкна в джоба си, измъкна кутия цигари и опита да извади една, без да оставя очевидно тежкия плик, който носеше. Помъчи се известно време, без да подозира, че Сара го наблюдава. Тя се замисли, че на негово място би пуснала плика, но това очевидно не му беше хрумнало.

Накрая той се ядоса, приближи се до фонтанчето и остави плика на ръба му. След като запали цигарата, сложи ръце на кръста си, огледа се и най-после я забеляза.

— Здрасти — поздрави я той с мек и весел глас.

Вече от по-близо тя прецени възрастта му на около четирийсет, може би малко по-малко. Не беше сигурна откъде й дойде наум, тъй като зад главата му светеше лампа и тя не виждаше много добре лицето му. Той просто бе от този тип по-възрастни мъже.

— Я повтори.

— Ъ… здрасти.

Тя кимна дълбокомислено:

— Сигурно си англичанин.

— О, Боже, толкова ли личи?

— Ами да, по говора ти.

— О! Разбира се. — Той дръпна от цигарата и огледа пейката. — Имаш ли нещо против да седна до теб?

Сара вдигна рамене. Това бе добър отговор. Така не казваше нито да, нито не. Беше й все едно. Пейката бе достатъчно дълга. Тя и без това след малко щеше да тръгва, за да си вземе салата. Или хамбургер. Все още не беше решила.

Мъжът седна. Носеше вълнени панталони, не особено нови, но лекото му сако беше добра изработка. Имаше големи ръце. Косата му бе руса — всъщност изрусена, но изглеждаше добре. Лицето му също беше хубаво. Приличаше на учител по физика или социология. От онези, които не биха спали с ученичка, но няма да срещнат никакви проблеми, ако поискат.

— Актьор ли си?

— О, не. Просто турист.

— За колко време си тук?

— За две седмици.

Той бръкна в джоба си и извади малък хромиран предмет. Отвори го. Беше преносим пепелник. Сара го заразглежда с голям интерес.

— Англичаните пушат много, нали?

— Да — отвърна мъжът, който не беше никакъв англичанин; смачка фаса си и прибра пепелника. — Не се страхуваме от рак.

Побъбриха още малко. Мъжът каза кои райони на Лос Анджелис е посетил, обичайните туристически обекти. Не й каза обаче, че пликът, който носеше, е пълен с книги, купени преди няколко години, нито — че е прекарал цял час в раздела за политика и икономика на книжарницата, гледайки през витрината в очакване тя да се появи. Вместо това я помоли да му препоръча нещо друго интересно в града.

Сара прие задачата си сериозно и предложи Ла Бреа, Родео Драйв и Уотс Тауър, откъдето се откриваше добър изглед към града. Освен това на „Родео“ можеше да смени вълнените си панталони с нещо по бонмарше1, както обичаше да казва Саян след ваканцията си във франция предишната година.

Сетне мъжът замълча. Сара тъкмо се канеше да тръгва към закусвалнята, когато той се обърна към нея:

— Много си красива.