Избраниците

Занд забеляза, че Нина е допълнила чашата му. Устата му вече вонеше на уиски и му се гадеше. Имаше чувството, че главата му е балон, носещ се във въздуха на няколко сантиметра над раменете му.

— Праведника — заяви.

— Е, свързахме се с родителите на жертвите отпреди три години и с всички полицаи, работили по случаите. Почти сме сигурни, че никой не е разгласявал за пакетите, които им е изпращал тогава. Все пак може да е подражател. Затова накарах да проверят във всички медии оттогава, включително в Интернет, за думите „Пощальончето“ и „Праведника“.

— В Интернет ли?

— Да. Поредната компютърна измислица. Вихри се с пълна сила.

— Той е — повтори Занд.

Само той съзнаваше истинската ирония на тази своя увереност.

Тя го погледна, сетне неохотно отвори папката. Извади пак снимка на пуловера, но вече внимателно разгънат. Името на Сара беше избродирано отпред — не особено изящно, но с правилни главни букви.

— Косата, използвана за името, е тъмнокестенява. Много по-суха е от тази, за която мислим, че е на Сара. Явно е отрязана преди доста време.

Тя замълча. Занд бавно пъхна ръка в джоба си. Извади кутия „Марлборо“ и кибрит. Не беше пушил досега. В стаята нямаше пепелник. Занд измъкна цигара, ръцете му не трепереха. Не поглеждаше Нина, съзерцаваше само кибрита, сякаш виждаше някакъв непознат предмет и се стремеше да отгатне предназначението му. Успя да запали едва на третия път, но може би защото клечката беше влажна.

* * *

Тя го остави сам за известно време. Излезе на студа и се заслуша в мрака. Откъм главната сграда на хотела се чуваше приглушен смях; през прозорците се виждаха двойки на различна възраст, сгушили се в дебели пуловери, обсъждащи утрешните си приключения в планината. От другата страна на сградата имаше отворена врата и от нея долиташе тракане на чинии в ръцете на мияч, който очевидно не беше техен собственик. Някакво дребно същество изшумоля в тревата от другата страна на пътя, но не се показа.

Когато Нина се върна, Занд седеше точно както го беше оставила, но пушеше нова цигара. Не я удостои с поглед.

Тя сложи няколко цепеници в камината, неуверено, тъй като не си спомняше дали трябва да се трупат в средата, или да се редят отстрани. Отпусна се в креслото и си сипа нова чаша. Останаха така цяла нощ.

5.

До вечерта бях разговарял с полицията и болничната управа, а преди това и с двамата съседи на родителите ми. Подбирах думите си много внимателно.

В полицията се обадих от къщи. Там ме свързаха с полицай Спърлинг — за щастие той не беше сред онези, които ме бяха разпитвали след инцидента в бара. Спърлинг и партньорът му Макгрегър пристигнали първи на местопроизшествието. Останали там до идването на линейката и пожарната и участвали във ваденето на телата от останките на автомобила. Последвали линейката до болницата и Спърлинг присъствал при установяването на смъртта на Доналд и Филипа Хопкинс. Загиналите били идентифицирани по шофьорските им книжки, а след това самоличността им била потвърдена от Харолд Дейвидс (адвокат) и Мери Ричардс (съседка).

Полицай Спърлинг прояви разбиране към желанието ми да науча повече подробности около гибелта на родителите ми. Даде ми името на лекарката, потвърдила смъртта им, и ме посъветва да потърся услугите на психолог. Поблагодарих му и той ми пожела всичко хубаво. Надявах се да не попадна на него, когато отида в участъка да си получа пистолета, макар че вероятно вече знаеше за инцидента. Съветът за психолога не звучеше много непринудено.

Доста по-трудно ми се удаде да намеря лекарката. Когато се обадих в болницата, тя не беше на смяна, а докато се добера до тази информация, загубих доста време в разговори със забързани сестри и други неучтиви болнични служители. Спешното отделение е за живите. Умреш ли, никой не иска да си спомня повече за теб.

Отидох до болницата и чаках почти час, докато доктор Майкълс най-сетне благоволи да излезе от бункера си и да говори с мен. Беше около трийсетте, раздразнителна и ужасно самовлюбена. След като се поперчи няколко минути, тя потвърди онова, което вече знаех. Тежки травми на главата и горната част на тялото, фактът на смъртта не подлежеше на съмнение. Това беше всичко, а сега, ако обичам, да я извиня. Пациентите я чакали. С удоволствие се лиших от компанията й и дори се изкуших да я ускоря към спешното с ритник.

Излязох от болницата. Вече се стъмваше. На паркинга имаше няколко коли; под светлината на лампите изглеждаха сиви и безлични. Някаква млада жена пушеше и плачеше.

Замислих се какво да правя сега. След като намерих бележката, бях поседял известно време. Виеше ми се свят, а стомахът ми се свиваше. Прелистих цялата книга, но не открих нищо повече. Бележката без съмнение беше писана от баща ми.

„Уорд, не сме мъртви.“