Избраниците

Ако не беше така, сигурно започвах да си фантазирам. Бях преровил цялата къща. Вече имах представа какво трябва да търся, но така или иначе не го бях намерил. Започвах да огладнявам и да се вбесявам. Ако толкова са искали да ми кажат нещо, защо бе тази тайнственост? Защо просто не ми го бяха казали по телефона? Или да ми оставят писмо при Дейвидс? Да ми изпратят имейл? Не виждах никаква логика.

Давах си сметка обаче, че когато напусна тази къща, повече никога няма да се върна. Трябваше да се уверя, че съм направил всичко възможно. Така раната в душата ми щеше да заздравее по-бързо.

Запалих външната лампа, излязох и огледах около верандата. Никоя от дъските на облицовката не се клатеше, а и не видях да има място за тайник. От едната страна имаше голям дървен сандък, но вътре намерих само дърва и паяжини. Излязох на двора, обърнах се, погледнах раздразнено къщата.

Комин, греди, стъкла. Два етажа. Спални. Стая за гости.

Върнах се вътре. Докато минавах покрай кабинета на баща си, нещо привлече вниманието ми. Спрях, отстъпих крачка, взрях се вътре. След секунда разбрах какво ми е направило впечатление — видеото.

Като пълен глупак не бях погледнал в нито един от видеокасетофоните. Влязох в кабинета, наведох се над видеото, натиснах копчето за изваждане на касетата. Чу се бръмчене, но нищо не се случи. Сетне забелязах, че върху вратичката има залепено черно тиксо.

Сякаш да попречи на някого да сложи касетка. Надали това бе причината — ако видеото беше развалено, баща ми просто щеше да си купи ново.

Опитах да отлепя тиксото, но то държеше толкова силно, сякаш можеше да слепи цели планети. Извадих ножчето си и го прерязах.

Вътре имаше нещо. Махнах всичкото тиксо и най-накрая копчето за изваждане проработи. Апаратът избръмча заплашително и касетата се показа. Взех я и останах дълго време втренчен в нея.

Докато се изправях бавно, баща ми извика откъм стълбището:

— Уорд? Ти ли си?

* * *

След първоначалното вцепенение тялото ми сякаш само понечи да избяга на някое по-безопасно място. Исках да бъда където и да било другаде, само не и тук. В Алабама например. Опитах се да побягна във всички посоки едновременно.

Отскочих назад, изпуснах касетата и едва не се проснах на пода. Вдигнах трескаво касетата и я пъхнах бързо в джоба си с чувството на крадец, хванат на местопрестъплението. По стълбите отекнаха стъпки, сетне натрапникът спря пред вратата на кабинета. Изобщо не исках да видя кой е.

Не беше баща ми, разбира се. Просто гласът наподобяваше неговия. Пред вратата стоеше Харолд Дейвидс, стар, нервен и раздразнителен.

— Божичко! — рече. — Уплаши ме до смърт.

Аз едва си поех въздух.

— Да знаеш само ти как ме стресна!

Дейвидс спря поглед върху ръцете ми и аз си дадох сметка, че още държа ножа. Сгънах го и понечих да го прибера в джоба си, но се сетих, че касетата е там.

— Какво правиш тук? — попитах, като се стараех да звуча учтиво.

— Получих съобщението ти — отвърна той и бавно премести поглед към лицето ми. — Обадих се в хотела. Не беше в стаята си, затова си помислих, че си тук.

— Не чух звънеца.

— Входната врата беше открехната. Разтревожих се да не би някой да е научил, че къщата е празна, и да я е разбил.

— Не. Аз съм.

— Виждам. Май вече се успокои.

Той вдигна вежди с добродушно изражение и пулсът ми започна да се нормализира.

Когато излязохме в коридора, той попита защо съм го търсил. Казах, че не е било нищо особено, някаква подробност по завещанието, за която после сам съм се досетил. Той кимна замислено и отиде в хола.

— Каква хубава стая — отбеляза. — Ще ми липсва. Ако искаш, ще се отбивам от време на време, за да прибирам пощата.

— Чудесно.

Компанията му не ми беше неприятна, но не исках да стои повече в къщата. Върнах се в кабинета на баща си, за да изключа компютъра. По-рано бях забелязал дисково устройство за записване и без да се замислям, направих копие на целия хард диск.

Когато свърших и се върнах на долния етаж, Дейвидс стоеше при входната врата.

Изпратих го по алеята. Той явно не бързаше и ме заразпитва за плановете ми за къщата. Казах му, че още не съм решил дали да я задържа, или да я продам, но че и в двата случая ще използвам услугите му. Постояхме до голямата му черна кола още пет минути, побъбрихме още малко. Той ми препоръча някакъв ресторант, но аз изобщо не бях гладен.

Накрая той се настани зад волана и си закопча колана с вид на човек, който няма никакво намерение да загива. Погледна за последно тъмната къща, сетне ми кимна сериозно. Предположих, че дълго след това ще се чуди какво е правил синът на Дон Хопкинс с нож в ръка. Изчаках го да завие зад ъгъла, сетне се качих в колата си и потеглих в обратната посока.

6.

С малко пари и няколко комплимента си осигурих видео в стаята. Хотелът или беше по-добър, отколкото го мислех, или скромното ми представление в бара бе убедило персонала, че няма да е зле да ми угаждат. Изчаках с нетърпение някакъв невероятно глупав младок да свърже кабелите, след това го изгоних.