Избраниците

Извадих касетата от джоба си и я огледах внимателно. Нямаше никакви надписи. По количеството на лентата изглеждаше, че записът е дълъг не повече от половин час.

Изчаках да ми донесат кафе в стаята. Исках да си осигуря колкото се може повече удобства. Накрая ми го донесоха, все още сравнително топло. Като по чудо не ми предложиха пържени картофи.

Пъхнах касетата във видеото.

* * *

Имаше четири секунди празна лента. След това се чу вой на вятър и на кадъра се показа някакво планинско пасбище. В далечината се виждаха заснежени върхове като за пощенска картичка, но картината се смени твърде бързо, за да ги разпозная. На полегатия заснежен склон имаше постройка, напомняща хотелче в ски курорт. Наоколо не се виждаха нито коли, нито хора. Явно беше извън сезона. Камерата се насочи към друга сграда на фона на тъмни сиви облаци в небето. Кадърът остана на нея няколко секунди; чуваше се звук като от плющящ на вятъра ръкав.

Следващата картина бе от вътрешността на къщата. Камерата гледаше към пода и остана така само няколко секунди. Аз върнах лентата и спрях на най-ясния кадър. Записът не беше от най-хубавите и образът играеше леко, но помещението приличаше на фоайето на планинско хотелче с висок таван. От едната страна се виждаше дълъг плот, вероятно рецепцията, но в момента там нямаше никого. На стената отзад имаше голяма картина, обикновен кич. От едната страна се виждаше камина от речни камъни. Малкият огън създаваше уютна атмосфера. Няколко кафяви кожени кресла бяха наредени около ниски масички, върху всяка от които имаше дървена статуетка, напомняща за коренните обитатели на Дивия запад: орел, мечка, индианец — станали вече рядкост по тези земи.

Пуснах отново записа. На следващия кадър някой като че се канеше да влезе в друго помещение. Върху стената на коридора падаше сянка, чуваха се стъпки по каменен под.

Последната картина бе пак отвън. От заснемането на първия кадър явно беше минало известно време. Вятърът бе отслабнал, а небето беше ясно и невероятно синьо. На записа отново се показа първата постройка; предположих, че предишните кадри бяха снимани именно в нея. В снега отпред имаше няколко души. Седем или осем; трудно се различаваха, защото стояха близо един до друг и носеха тъмни дрехи. Лицата им не се виждаха, а единственият звук идваше от вятъра. Само накрая този, който снимаше, каза нещо кратко. Изслушах го три пъти, но не успях да го разбера.

Сетне, когато един от мъжете понечи да се обърне към камерата, записът прекъсна.

* * *

Спрях лентата и се загледах в трептящия празен екран. Не бях очаквал такова нещо. От качеството на образа реших, че записът е правен с цифрова камера. В къщата нямаше такава. Касетката можеше да е снимана навсякъде в Скалистите планини, Айдахо, Юта или Колорадо, но най-логично бе да е в Монтана, някъде наблизо. Там са курортите за богаташи, с усамотени уютни вили, където елитът може да кара ски без опасност да се натъкне на турист със средни доходи. Някои имения се охраняват, други нямат нужда от такива мерки. Разумните хора веднага разбират, че това е забранена територия. На никого не би му хрумнало да краде в тези райони.

Родителите ми вероятно познаваха някого с луксозна зимна вила в околността. Може би дори баща ми му я беше продал. Е, и какво от това?

Пуснах отново касетата.

* * *

Бръмчене. Музика, викове, разговор на висок глас. Някакво лице, размазано и в много близък план, тресящо се от смях. Сетне на кадъра се видя препълнен бар. Плотът се простираше по дължината на помещението, пред заемащото цялата стена огледало бяха подредени бутилки. Покрай бара седяха мъже и жени, крещяха си едни на други, на барманите и към тавана. Всички пушеха, във въздуха се носеха облаци дим. Стените бяха облепени с плакати. Уредбата гърмеше толкова силно, че не можеше да се познае коя песен върви.

Очевидно тези кадри бяха доста по-стари от предишните. Не само че записът изглеждаше като свален от 8-милиметрова филмова лента, а и дрехите на клиентите бяха в стила на седемдесетте години (освен ако не ставаше дума за някакво изключително добре организирано ретропарти). Ужасни цветове, ужасни дънки, ужасни прически. Всички бяха като по калъп. Помислих си: „Кои са тези извънземни? Какво искат? Да не са слепи?“

Картината заподскача, показвайки различни места в бара, което говореше, че операторът е бил или под влиянието на халюциногенни вещества, или наистина много пиян. По едно време камерата се наклони застрашително напред, сякаш снимащият замалко щеше да падне. Последва силно и проточено оригване, което премина в жестоко кашляне. През това време камерата снимаше мокрия от бира под. Сетне отново се вдигна и се заклати наляво-надясно. Намръщих се, чудех се дали баща ми снима. Няколко души помахаха към обектива, но никой не извика оператора по име.