Избраниците

Баща ми бе написал това, беше пъхнал листчето в книгата, а нея бе заврял под тапицерията на старото си кресло. Бележката, отричаща смъртта им, щеше да бъде намерена само ако двамата загинат. Иначе какво щях да правя в къщата сам? Иначе защо да ровя под тапицерията? Баща ми явно се беше досетил, че при тези обстоятелства аз ще седна на креслото му, макар да знаех, че е най-неудобното в стаята. Именно така беше станало. Аз бях поседял на креслото. Имаше логика да го сторя, ако са загинали, може би да прокарам ръка по тапицерията. Точно това се очаква от един скърбящ син.

Тази мисъл не спираше да ме гложди. То означаваше, че преди смъртта им поне единият от двамата се бе запитал точно какво ще се случи, след като умрат. Бяха обмислили положението в подробности и бяха предвидили реакциите ми. Защо? Защо изобщо си бяха помислили, че може да умрат? Беше странно. Нямаше логика.

Ако приема, че наистина бяха мъртви.

След като през последните дни се бях опитвал да свикна с мисълта, че тях вече ги няма, сега се налагаше да обмисля другата възможност. От една страна, искаше ми се да е така. Дори да не ги обичах, а само да търсех възможност да им вдигна скандал заради „Ънриалти“, аз исках родителите ми да се върнат. Когато плътта е наранена, тялото веднага предприема защитни действия. Кръвните клетки използват целия си арсенал, за да затворят раната. Тялото и разумът си изграждат защита. Това става по-бавно и неорганизирано, но след известно време различните защитни механизми се задействат и заравят болката дълбоко в дебрите на съзнанието. Понякога някое събитие я кара да изплува на повърхността и тя пак започва да те мъчи. Това обаче става неволно — никой не желае да отваря стари рани.

Излязох, заключих добре и отидох у Мери. Тя се зарадва и остана изненадана, че ме вижда. Сервира ми кафе и сладкиш в опасни за здравето количества. С чувство, че съм недостоен за такова внимание, аз започнах да я разпитвам по обиколни начини, за да се уверя, че родителите ми са се държали нормално напоследък и че наистина (като твърдеше полицай Спърлинг) Мери е разпознала телата. Вече знаех какво ще ми каже. Беше ми го разказала по телефона, докато седях втрещен в Санта Барбара. Можех, разбира се, да отида в погребалното и да се уверя сам, вместо да се крия два дни в хотела. Не го бях направил и сега се чувствах виновен. Бях си казал, че е важно да си ги спомням каквито са били приживе, а не като две студени парчета месо. В това имаше известна истина. Ала освен това просто не исках да ги гледам в такова състояние.

След като си тръгнах от дома на Мери, отидох у другите съседи. Отвори ми млада жена. Изглеждаше енергична и здрава и бе облечена в омазани с блажна боя дрехи. Коридорът зад нея беше наполовина боядисан в безвкусен цвят. Представих се и й обясних какво е станало със съседите й. Тя, разбира се, вече знаеше. Изрази ми съболезнованията си и поговорихме известно време. Нищо в думите й не намекваше, че катастрофата е била предрешена или че напоследък Хопкинсови са се държали странно. Повече нямаше да науча.

След това се обадих в полицията и отидох в болницата. Застанал на паркинга след разговора ми с лекарката, реших, че три потвърждения са достатъчно. Родителите ми бяха мъртви. Само глупак би продължавал да упорства. Утре можех да говоря и с Дейвидс (не успях да се свържа с него същия ден), но знаех, че и той ще потвърди това заключение. Бележката не променяше нещата. Не бе в състояние да върне мъртвите.

Със сигурност обаче имаше някаква причина за съществуването й. Тя означаваше нещо и аз трябваше да разбера какво.

* * *

Претърсих гаража, после работилницата на баща ми в мазето. Чувствах, че би трябвало да търся нещо определено, но нямах представа какво. Затова просто зяпах. Бургии, длета, инструменти с неясно предназначение. Пирони и винтове с разнообразни размери, прилежно сортирани. Различни летви, които след смъртта му нямаше да намерят никакво приложение. Нищо не изглеждаше необичайно, всичко бе подредено с характерната за баща ми педантичност. Ако по подредбата можеше да се съди за собственика на работилницата, той беше напълно нормален.