Избраниците

Лампи и рекламни надписи, неясни лица — по улиците животът кипеше. Тук, в тълпата, човек усещаше пулса на големия град, чувстваше, че е съвсем близо до самото му сърце, че то тупти някъде зад ъгъла, зад някоя от надвисналите мрачни сгради или в някой новооткрит нощен клуб на съседната пряка, чиято слава блясва за няколко нощи, а после угасва преди още да си научил за съществуването му. Тук-там се виждаха евтини хотели, прашни магазини за алкохол, паркинги, на които се продаваха стари коли със съмнителен произход. По ъглите се мотаеха мрачни хора, чакащи… сами не знаят какво. В безличните бетонни сгради потъваха безброй неизживени съдби. Постепенно преминаха през по-луксозни жилищни квартали и навлязоха във Венис. На места този район изглежда, сякаш се стреми към нов подем и някои сгради са наистина скъпи. От време на време може да се види някоя постройка от петдесетте, напомняща за отминал блясък. Повечето обаче са съборени, заместени от недодялани рекламни послания, изписани на хелветика, шрифта на чистилището. Хелветика не е предназначен да навява на онзи, който го чете, приятни чувства, да подмамва клиента и да сгрява сърцето му. Надписите с този шрифт говорят, че бизнесът запада, че принтерът се нуждае от нова глава, че между другото, си останал на улицата.

Най-накрая Санта Моника. Тук сградите са по-спретнати, виждат се малки офиси, има места, откъдето можеш да си купиш японска храна и „Лондон Таймс“. Океанът и кеят помнят за времето, когато тук не е имало нищо. Отгоре са Палисейдс и натовареното Оушън Авеню, сетне започват хотелите и ресторантите. Човек има чувството, че някога това предградие е било самостоятелен град. Може би рибният пазар създава това впечатление, сякаш тук има причина за съществуването на селище. На някои места дори можеш да си помислиш, че тукашните жители са все още свързани с околната среда, а не идват просто за да преспят. Тук има магазини и кафенета, места, където можеш да се разхождаш, да прекарваш свободното си време. Можеш да живееш тук и да се почувстваш свързан с квартала като представител на някоя от старите фамилии. Всичко това, разбира се, е илюзия, но кое в Ел Ей не е мираж? Никой не иска да ходи на онези места, където наистина се чувства реалността. Реалността е за хората с пистолети и махмурлук. Реалността е нещо, с което не би искал да се сблъскаш. Лос Анджелис се смята за място, където мечтите се сбъдват, и може би наистина изглежда така, но в по-голямата си част това е заблуда. Ако застанеш на едно място, можеш да си представиш, че ще станеш филмова звезда — на друго можеш да почувстваш наближаващата си смърт. Знаеш, че това е илюзия, но въпреки това ти се иска да вярваш в нея.

— Радваш ли се, че се връщаш? — попита Нина и Занд изръмжа.

Таксито го остави при „Фонтана“, десететажна жълтеникава постройка на Оушън, близо до кръстовището, където излиза най-прекият път от Уилшир и Санта Моника за океана. Сградата имаше лъскава фасада и изглеждаше по-луксозна, отколкото всъщност беше. Отначало бе построена като жилищна сграда, сетне за кратко беше използвана като хотел, за да бъде преустроена отново за отдаване под наем. Басейнът от задната страна бе пълен, но големият район за почивка около него се използваше рядко. Въпреки зеленината и поставените на сянка шезлонги там определено липсвате нещо. Фоайето бе познато на Занд от едно разследване на убийство през 1993 година: излязла от контрол садо-мазо сцена между някакъв неуспял европейски актьор и млада проститутка. Актьорът, разбира се, се беше измъкнал. Занд не си спомняше вече в коя стая бе станало. Със сигурност не в апартамента, който му дадоха — голям, добре обзаведен и с хубава гледка към морето. Той остави сака си в хола и надникна в кухнята. Празни шкафове, малко прах. Не беше гладен, а и не си представяше да започне да готви. Във „Фонтана“ нямаше нито бар, нито ресторант, нито обслужване по стаите. Не предлагаше хотелски услуги и точно затова го бе избрал. Заради спокойствието и местоположението му.

Той слезе на улицата и постоя известно време пред сградата. Нина се беше прибрала; трябваше да се срещнат на следващата сутрин. Беше се обадила в местния клон на Бюрото, но вероятно се налагаше и да се яви лично. Нещо го накара да загледа колите, спрени на улицата. Нямаше да се учуди, ако Нина се беше върнала, за да го наблюдава. Достатъчно любопитна бе, за да го направи.

След пет минути той отиде до ъгъла, зави по „Аризона“ и прекоси няколкото преки до пешеходната зона на Трета улица. „Аризона“ бе булевардът, на който Майкъл Бекър беше оставил дъщеря си в нощта на отвличането й.

Занд зави наляво и се насочи към мястото, където Сара Бекър бе видяна за последен път. Часът отиваше към единайсет, доста по-късно от времето на отвличането. Всички магазини бяха затворени. Уличните музиканти и артисти отдавна си бяха тръгнали, дори имитатора на Франк Синатра го нямаше. Това нямаше значение. Без жертвата и похитителя сцената не можеше да се повтори.