Избраниците

— Здравей — отвърна тя, като се стараеше да говори колкото се може по-уверено.

Искаше й се да се свие в другия ъгъл, да се отдалечи, колкото е възможно, от него, но не бе в състояние да помръдне и на сантиметър. Опита се да звучи спокойно, сякаш изобщо не й пукаше.

— Как си днес? Все така побъркан, предполагам.

Мъжът се изсмя тихо:

— Внимавай да не ме ядосаш.

— Кой иска да те ядосва?

— Защо тогава ми говориш такива неща?

— Мама и татко ще умрат от притеснение. Уплашена съм. Имам причини да не съм учтива.

— Разбирам.

Той замълча. Секундите течаха. Сара чакаше.

Може би пет минути по-късно видя една ръка, протегната към лицето й.

Държеше чаша с вода. Без предупреждение той я наклони леко. Сара успя да отвори уста навреме и отпи колкото можеше. Ръката отново се скри.

— Това ли е всичко? — попита тя.

Имаше странно усещане в устата си, на чисто и мокро. Водата бе с такъв вкус, какъвто предполагаше, че има виното. Иначе възрастните нямаше да го задържат толкова в устата си, сякаш е най-прекрасното нещо, което са опитвали. На нея виното не й изглеждаше нищо особено.

— Какво друго очакваше?

— Ако искаш да остана жива, трябва да ми даваш и друго, освен вода.

— Защо мислиш, че искам да останеш жива?

— Защото иначе щеше да ме убиеш веднага и да ме сложиш някъде гола, където да можеш да ме виждаш и да се самозадоволяваш.

— Това не беше много учтиво.

— Нали ти казах вече. Аз самата не се чувствам много добре, а ти си психопат, затова не се налага да съм учтива.

— Аз не съм психопат, Сара.

— Нима? А как ще се определиш? Малко странен?

Той се изсмя отново, явно беше поласкан:

— О, със сигурност.

— Колкото серийния убиец Тед Бънди?

— Тед Бънди е глупак — отвърна мъжът; гласът му придоби напълно сериозен тон. — Пълен глупак и имитатор.

— Добре — съгласи се тя, опитвайки да го успокои, макар че сега той звучеше не само побъркан, но и надут. — Извинявай. И аз не го харесвам много. Ти си несравнимо по-добър. И така, ще получа ли някаква храна, или не?

— Може би по-късно.

— Страхотно. С нетърпение ще чакам. Нарежи я на малки парченца, за да мога да я хвана.

— Лека нощ, Сара.

Когато той се изправи, цялото й привидно спокойствие се изпари. Планът й не беше проработил. Изобщо. Тя съзнаваше, че е уплашена до смърт.

— Моля те, не затваряй прозорчето. Аз и без това не мога да мърдам.

— Страхувам се, че трябва.

— Моля те…

Той затвори и Сара отново потъна в мрак.

Стъпките му заглъхнаха, всичко потъна в тишина.

Тя облиза отчаяно устни, за да събере колкото се можеше повече от останалата влага. Сега, след като се опомни от първоначалния шок, тя си даде сметка, че водата има по-различен вкус от онази, която пиеше у дома. Сигурно идваше от друг източник, което означаваше, че се намира много далеч от вкъщи. Поне едно нещо вече знаеше. Колкото повече знаеше, толкова по-добре.

После си помисли, че може да е минерална вода и че в такъв случай вкусът не означава нищо. Можеше просто да е различна марка. Това нямаше значение. Все пак си струваше да поразмишлява по въпроса. Колкото повече идеи й хрумнеха, толкова по-добре. Като факта, че когато спомена родителите си, мъжът не й обясни отново как ги е убил. Когато я хвана, той й разказа с подробности какво им е направил. Може би това имаше значение. Вероятно те все още бяха живи и здрави, а той й бе наговорил онези неща само за да я уплаши.

А може би не.

Сара сви юмруци в тъмното и мобилизира цялата си воля, за да не закрещи.

Втора част

Малко хора са способни да се чувстват щастливи, без да мразят друг човек, народ или вяра.

Бъртранд Ръсел

8.

Самолетът кацна в Лос Анджелис в 22.05. Нина носеше само чантичката си и папката, багажът на Занд се събираше в един сак. На летището ги чакаше кола. Нищо лъскаво или официално. Просто едно такси, което Нина резервира от самолета. То щеше да остави Занд в Санта Моника, а после да закара и нея до дома.