Избраниците

Занд не отговори веднага. Погледът му бе насочен към улицата. Почти не беше помръднал. Кафето му бе изстинало. Беше изпушил една цигара, но бе дръпнал само няколко пъти. Вниманието му бе насочено към съвсем друго място. Приличаше на ловец, на хищник, готов да чака неподвижно жертвата си, без да се отегчава, да нервничи или да се разсейва.

— Не всички се връщат — отбеляза раздразнено тя.

— Знам. Не чакам него.

Тя се изсмя:

— Глупости. Ако не е това, сигурно си се парализирал.

За нейна изненада той се усмихна:

— Мисля.

Тя скръсти ръце.

— Ще споделиш ли?

— Мисля си каква загуба на време е това и се чудя защо ме накара да се върна.

Нина си даде сметка, че гримасата му не е била усмивка.

— Доведох те, защото си помислих, че може да помогнеш. — Тя помръдна неловко на стола си. — Джон, какво ти става? Знаеш защо те доведох. Защото ми помогна преди. Защото ценя съвета ти.

Той отново се усмихна и този път тя потрепери.

— Какво постигнах предишния път?

— Не знам — призна тя. — Кажи ми. Какво стана?

— Знаеш какво.

— Не, не знам! — ядоса се тя. — Знам само, че беше стигнал донякъде. Започна да се спотайваш и да се криеш, не ми казваше нищо, въпреки че дотогава разчиташе на мен да ти източвам информация от Бюрото. Информация, която иначе нямаше как да получиш, защото собственият ти началник те беше отстранил от случая. Аз ти направих услуга, а ти ме отряза.

— Никаква услуга не си ми направила. Просто искаше да ме използваш.

— О, майната ти, Джон! — тросна се тя.

Двамата младежи на съседната маса подскочиха като марионетки, чийто кукловод изведнъж е дръпнал конците.

Тя понижи глас и заговори бързо:

— Ако наистина ме мислиш за такава, защо не се върнеш в скапания Върмонт? Скоро ще падне сняг. Можеш да легнеш в него и да умреш.

— Да не искаш да кажеш, че си ми помогнала от добра душа?

— Да, разбира се, защо иначе?

— Въпреки че заради теб изневерих на жена си?

— Това е глупаво. Не ме обвинявай за забежките си.

Занд срещна гневния й поглед. Помълчаха, сетне тя внезапно сведе очи.

Той се изсмя кратко:

— Искаш да ме заблудиш, че аз владея положението, нали?

— Какво?

Тя се прокле наум.

— Това внезапно свеждане на очи. Балсам върху мъжкото ми самочувствие. След като отново се почувствам в пълната си власт, пак ще заиграя по свирката ти.

— Станал си истински параноик, Джон — обвини го тя, въпреки че той бе отгатнал; даде си сметка, че е прекарала прекалено много време сред глупци. — Просто не искам да споря с теб.

— Какво мислиш за косата?

— Каква коса? — смръщи вежди Нина, объркана от внезапната смяна на темата.

— Праведника. Защо им реже косите?

— Ами за пуловерите. За да избродира имената им.

Занд поклати глава и запали нова цигара.

— За това не му е нужно да обръсва цялата глава. Всички момичета имаха дълга коса. Когато ги намериха обаче, бяха остригани. Защо?

— За да нямат вече човешки вид. За да ги убие по-лесно.

— Възможно е. Така смятахме тогава. Сега обаче се чудя.

— Ще ми кажеш ли най-после какво мислиш?

— Чудя се дали не е наказание.

Нина се замисли.

— За какво?

— Не знам. Но ми се струва, че убиецът избира точно определен тип момичета за точно определена цел. Мисля, че очаква нещо от тях и всяка по някакъв начин го е разочаровала. За наказание той взима нещо, което смята, че е особено важно за тях.

Той отпи глътка кафе, без да се интересува, че е студено.

— Знаеш ли какво са правили с колаборационистите във Франция в края на Втората световна война?

— Разбира се. Жените, заподозрени, че са приели твърде радушно германските нашественици, са били показвани по улиците с обръснати глави. Голяма гордост за нашата цивилизация. — Нина вдигна рамене. — Мога да разбера наказанието, но не и причината за него. Тези момичета не са се отдавали на никого.

— Може би.

Занд явно бе изгубил вече интерес към темата. Загледа се разсеяно в далечината. Един от младежите случайно го погледна. Занд не отмести очи. Младежът сведе своите. Даде знак на приятеля си, вероятно — че е време да се омитат, и двамата се изнизаха от кафенето.

Занд явно остана доволен от това.

Нина опита отново да привлече вниманието му:

— Добре, накъде води тази следа?

— Вероятно наникъде — отвърна той и смачка фаса си. — Миналия път просто не се бях замислил сериозно за това. Тогава се бях съсредоточил върху начина, по който ги избиваше. Върху това, как ги среща. Сега ми стана интересно. Как са го разочаровали? Какво всъщност е очаквал от тях?

Нина зачака да продължи.

— Защо престана да спиш с мен?

Това отново я свари неподготвена. Тя се поколеба, преди да отговори:

— Двамата престанахме.

— Не. — Той поклати глава. — Не беше такъв случаят.

— Не знам, Джон. Просто стана така. Ти не изглеждаше особено натъжен от това.

— Просто го приех.

— Накъде биеш? Сега не го ли приемаш?

— Разбира се, че да. Това е отдавна минало. Просто ти задавам въпроси, които не съм ти задавал преди. Когато започнеш веднъж, те сами продължават да изникват.

Тя наистина не знаеше какво да му отговори.

— Добре, какво искаш да правим сега?

— Искам да си вървиш. Да си отидеш и да ме оставиш сам.

Нина се изправи: