Избраниците

Боби бе навън и говореше по телефона си. Заоглеждах глуповато улицата, докато го чаках да свърши. Макар че бях предвиждал подобно развитие на нещата, имах чувството, че съм ограбен. Все едно да научиш, че в крайна сметка не си излязъл от корема на майка си, а наистина си донесен от щъркел. Бях ходил в местната болница, за да ми извадят сливиците и когато трябваше да ми зашият две рани на коленете. И в двата случая си бях мислил, че това е лечебното заведение, където съм се родил.

— Е, приятелю — каза накрая Боби. — Храбрите дайърсбъргски полицаи живо се интересуват от твоята личност. Може би ще почувстваш облекчение да научиш, че е така само защото са силно загрижени за живота и здравето ти. За момента.

— Ами къщата?

— Тежки поражения на хола и коридора, част от стълбището е разрушена. Не е напълно изпепелена обаче.

— И какво сега?

— Покажи ми предишния си дом.

Погледнах го изпитателно:

— Защо?

— Ами, слънчице, защото си висок, рус и направо страхотен и аз наистина искам да знам всичко за теб.

— Майната ти! — изръмжах. — Това е безсмислено.

— Имаш ли по-добри предложения? Този град не изглежда да предоставя големи възможности за забавление.

Качихме се в колата и аз подкарах по главната улицата. Не можех да определя дали новите, или старите неща ми се виждат по-непознати. Най-голямата промяна бе това, че едновремешният магазин на Джейн беше съборен и на негово място се мъдреше хотелче „Холидей ин“ с малка правоъгълна табелка отпред. Старите, големи и крещящо ярки надписи ми липсват. Не разбирам защо смятат правоъгълниците за по-хубави.

Когато наближихме, намалих и спрях на отсрещната страна на улицата. От последното ми идване в тази къща бяха минали десет години, може би повече. Изглеждаше същата, само беше пребоядисана и храстите и дърветата наоколо се бяха променили. В двора бе спряна голяма каравана, отстрани бяха наредени три велосипеда.

След малко мернах някакъв силует зад предния прозорец. Къщата беше най-обикновена, но изглеждаше като от приказките. Опитах се да си спомня кога за последен път съм бил вътре. Бях се зарекъл никога да не стъпя в нея, след като смени собственика си. Наистина ли съм се страхувал толкова от промените, които биха направили новите й обитатели?

— Готов ли си?

Осъзнах, че ръцете ми малко треперят. Обърнах се към Боби:

— За какво?

— Да влезеш.

— Няма да влизам.

— Напротив, ще влезеш.

— Боби, да не откачи? Сега тук живеят други хора. Няма начин да вляза в тази къща.

— Слушай. Преди две години моят старец почина. Не бяхме особено близки, никак не се погаждахме, но майка ми се обади и ме помоли да остана вкъщи за погребението. Бях зает. Не успях да отида. След шест месеца си дадох сметка, че се държа странно. Нищо определено. Просто някои неща ме потискаха. Постоянно. Дразнех се безпричинно. Някаква истерия, предполагам. Все нещо ме тормозеше.

Не знаех какво да кажа. Той не гледаше мен, а се взираше някъде напред.

— Накрая имах някаква работа близо до дома и отидох да видя майка си в Рошфор. С нея също не се разбирахме много. Въпреки това срещата ми се отрази добре. Помогна ми. Тя изглеждаше променена. Сякаш се беше смалила. На тръгване се отбих на гробищата и постоях до гроба на баща ми. Беше слънчев следобед и наоколо нямаше никого. И неговият дух се появи пред мен, появи се и ми каза: „Слушай, Боби, я по-спокойно.“

Изгледах го подозрително. Той се засмя:

— Разбира се, че не стана така. Не почувствах присъствието му, нито си го спомних, какъвто беше приживе. Оттогава обаче не усещам тревога. Когато понякога се замисля за смъртта, ставам по-внимателен и по-склонен да обмисля идеята да се установя някъде за постоянно. Странното усещане обаче се махна. Аз отново стъпих на земята. — Боби ме погледна. — Мисълта за мъртвите все ни гложди, Уорд. Мислиш си, че не й се поддаваш, но тя ти действа, без да го осъзнаваш. Накрая ще започне толкова да те мъчи, че ще се сринеш, ще свършиш като някой бездомник на улицата. А ти, приятелю, имаш доста какво да те гложди.

Отворих вратата и слязох.

— Ако ме пуснат.

— Ще те пуснат — увери ме той. — Аз ще чакам тук.

Спрях. Вероятно съм си мислил, че ще дойде с мен. Той вдигна рамене:

— Това е твоята къща. А и кой ще ни отвори, ако ни види и двамата на вратата?

Прекосих двора и почуках. Верандата бе спретната и чиста. Отвори ми една жена.

— Господин Хопкинс? — посрещна ме с усмивка.

След миг на изненада разбрах и едновременно проклех Боби и му благодарих. Той се беше обадил предварително от мое име и бе подготвил почвата. Почудих се какво щеше да направи, ако бях отказал да отида.

— Да — отговорих бързо. — Сигурна ли сте, че няма да ви притесня?

— Ни най-малко. — Тя се отдръпна и ми направи път да вляза. — Имате късмет, че ме сварихте. За съжаление скоро ще тръгвам.

— Няма проблем. Ще надникна за минутка.