Избраниците

Той ме изгледа, сетне стана и излезе.

Обърнах се към Ед:

— Това беше той, нали? Онзи, който избяга.

— Явно не му се говори много с вас.

— Е, жалко за него. Защото, колкото и да се крие, ще го намерим. Искам да си поговорим за доброто старо време. Умирам от носталгия. И така, къде живее?

— Няма да ти кажа.

— Не се будалкай с мен, Ед.

Той посегна под бара. Извадих пистолета си и го насочих към него.

— Не го прави. Не си струва.

Младият Ед показа ръцете си над плота. Останалите клиенти ни наблюдаваха любопитно. Надявах се никой от тях да не е в настроение да създава неприятности. Хората винаги защитават онези, които им сервират бирата, това е много здрава връзка.

Ед въздъхна:

— Знаех си, че ще ми довлечеш само неприятности.

— Няма. Искам само да поговорим.

— На „Лонг акър“ — изплю той. — Стар фургон до реката, от другата страна на горичката.

Хвърлих му няколко банкноти за бирите и изтичах навън, като едва не съборих шофьора на камиона, който се връщаше.

Боби бе готов за потегляне. Адресът, където трябваше да отидем, ми беше познат. „Лонг акър“ е безкрайна улица, която излиза от града и продължава през планината. На нея няма много къщи, а рекичката, за която говореше барманът, бе далече, отвъд гъста гора.

Стигнахме за десетина минути. Цареше пълен мрак, а Боби караше много бързо. Отпред не се виждаха нито пътни знаци, нито фарове на други коли.

— Може да не се е прибрал — предположи Боби.

— Рано или късно ще се прибере. Давай по-бавно. Близо сме. Освен това тази скорост ме плаши.

Скоро видяхме сребристата лента на рекичката. Боби спря рязко, сякаш се е блъснал в невидима стена, и зави по едва видимо пътче.

В дъното се мержелееха очертанията на самотен фургон. Нямаше следи от кола.

— По дяволите! — изругах аз. — Добре. Спри някъде, където няма да се виждаме от пътя.

След около половин час започнах да губя търпение. Дори Мързеливия да бе тръгнал в друга посока, за да е сигурен, че не го следим, досега трябваше да се е прибрал. Боби се съгласи с мен и излезе с предложение.

— Не — отсякох, — познавам този човек от детството си. В никакъв случай няма да разбия дома му.

— Не съм казал, че ти ще го разбиеш. Хайде, Уорд. Този човек си плю на петите още преди да те види добре. Ти беше прав. Барът на видеозаписа трябва да ти напомни за някого и този старец знае нещо.

— Може да ме е взел за друг.

— Вероятно си надебелял малко, но надали си се променил до неузнаваемост. Той те позна веднага. И офейка доста бързо за човек на неговата възраст.

Поколебах се, но не задълго. Бях прекарал много време с Мързеливия Ед. Като мен обаче имаше много други момчета, а оттогава сигурно бе контактувал с няколко поколения малолетни пияници. Въпреки това се бях надявал на по-радушно посрещане.

Слязохме от колата и се приближихме до фургона. Боби разби ключалката и влезе. След малко вътре светна.

Седнах на прага и зачаках; почудих се дали родителите ми са подозирали, че един ден ще се стигне до такова нещо. Синът им, полупиян, да разбие фургона на един старец. Не ми харесваше какво е излязло от мен, но и предишния ми начин на живот не ми допадаше. Не вършех това без причина. Споменът за играта на билярд с баща ми и реакцията на Ед при срещата с него ме бяха накарали да се върна в бара. Сега обаче, докато гледах пътя и слушах как Боби тършува във фургона, ми се стори, че отново чувам гласа на баща си:

„Чудя се какво е излязло от теб.“

* * *

Боби излезе след десет минути. Държеше нещо.

— Какво е това? — попитах, като се изправих; краката ме боляха.

— Хайде да влизаме. Сигурно си умрял от студ.

Върнахме се в колата и аз включих вътрешната лампичка.

— Е — каза Боби, — Мързеливия Ед се сгрява със силни алкохолни напитки. Стигнал е дотам, че крие празните шишета пори от себе си. Ако не е това, значи прякорът му е съвсем на място. Вътре е пълно с боклук. Просто не мога да претърся всичко. Все пак намерих това.

Той ми подаде една снимка и я обърна така, че лампичката да я освети.

— Намерих я в един кашон до онова, което би трябвало да му служи за легло. Всичко останало са непотребни боклуци, но това привлече вниманието ми.

На снимката се виждаха петима тийнейджъри, четири момчета и едно момиче.

Беше направена на лоша светлина и фотографът бе забравил да каже „усмивка“. Само едно от момчетата, това в средата, явно знаеше, че образът му ще бъде увековечен. Другите гледаха в различни посоки и лицата им бяха в сянка. Не се разбираше къде е направена, но по дрехите човек можеше да се досети, че е от петдесетте или началото на шейсетте.

— Това е той — заявих. — Момчето в средата.

Този поглед в миналото на непознати хора ме караше да се чувствам неловко.

— Мързеливия Ед ли?

— Да, но снимката сигурно е отпреди петдесет години. Не съм го виждал толкова млад.

— Добре. — Боби посочи момичето, което стоеше от лявата страна на снимката. — А тази коя е?

Вгледах се в снимката. Можех да видя само част от лицето на момичето. Беше красива, млада.

Вдигнах рамене:

— Ти кажи. Не я познавам.

— Сериозно?

— Какво намекваш, Боби?

— Може да греша и не искам да ти влияя.