Избраниците

Ревностно пазех сепарето си, като гледах свирепо нашествениците. Двама мъже смъкнаха похотливо саката си. Един разхлаби вратовръзката си. Подчинените се умилкваха около шефовете и търсеха начини да се подмажат. Аз щях да се справя. Нямаше да се предам. Тези хора може би знаеха как се управлява фирмен бюджет и как се води двойно счетоводство, но когато се стигнеше до издръжливост на алкохол, щяха да клекнат. Бях уверен в себе си. Това бе моята стихия. Сега, като се замисля, явно съм бил по-пиян, отколкото съм си мислил.

Трима мъже се приближиха до сепарето, спряха и се огледаха.

Следващото, което си спомням, е как крещя, а костюмираните се хвърлят на земята. Отначало се уплаших, но после си дадох сметка, че бягат от мен.

Олюлявах се в средата на сепарето с наквасени от бира дрехи. Стисках пистолет, насочен към мъжете на вратата, и крещях несвързани и противоречиви команди. Те изглеждаха уплашени до смърт. Вероятно защото, когато някой държи пистолет срещу теб, ти си готов да изпълняваш всичко, което ти нареди. Кофти е, когато не разбираш какво иска.

Накрая спрях да крещя. Мъжете на вратата за момент станаха шестима, после броят им пак намаля на трима. Салонът беше утихнал, но аз се чувствах, сякаш сърцето потъва в корема ми. Всички чакаха нещата да потръгнат към по-добро или по-лошо.

— Съжалявам — промърморих. — Станало е недоразумение.

Прибрах пистолета, взех документите от масата и се измъкнах. Бях стигнал до средата на фоайето, когато паднах, като съборих една маса и ваза с цветя за сто долара.

* * *

В три часа сутринта, зъзнещ в мокрите си дрехи, вече лежах по гръб в леглото си.

Бях разговарял както с администрацията на хотела, така и с местните полицаи, които проявиха разбиране, но настояха да вземат пистолета ми, докато съм в града. Хвърлих вината за избухването си върху погребението. Полицаите се изненадаха, че имам разрешително да нося оръжие. С пълно право обаче отбелязаха, че в разрешителното не е споменато, че имам право да го размахвам из барове. Документите, удостоверяващи, че съм собственик на имущество за 1.8 милиона долара, бяха оставени да съхнат на радиатора. Вече не се сърдех на никого. Миризмата на бира от завещанието на баща ми явно ме успокояваше.

След известно време се понадигнах, взех телефона и набрах. След шест позвънявания телефонният секретар се включи. Собственият ми глас ме уведоми, че господин и госпожа Хопкинс не са у дома и ако искам да оставя съобщение, да изчакам сигнала. Те щели да се свържат с мен при първия удобен случай.

2.

В десет часа, блед и с чувство за вина, стоях пред дома на родителите си. Бях се преоблякъл, закусил и се бях извинил на всеки срещнат в хотела, дори на момчето, което чистеше басейна. Изненадващо бе, че не прекарах нощта в изтрезвителя. Чувствах се ужасно.

Къщата се намираше на една стръмна уличка в главния жилищен квартал на Дайърсбърг. Когато родителите ми се преместиха, бях малко изненадан. Парцелът беше порядъчно голям, около два декара, с две стари дървета, извисяващи се над постройката. Тя с нищо не се отличаваше от околните големи стари къщи, които никой като че не проявяваше особено желание да ремонтира. От двете страни дворът бе ограден с добре поддържан жив плет. Мери живееше в съседната къща, а тя не беше никак богата. От другата страна наскоро се бе нанесъл един университетски преподавател със съпругата си. Струва ми се дори, че купиха къщата именно от баща ми. Те бяха достатъчно заможни, но също не живееха в голям разкош. Къщата на родителите ми беше на два етажа, с красива веранда, голямо мазе и гараж от задната страна. Добре изглеждаща и поддържана сграда в хубав квартал. Никой не би се отказал да живее в такава, ала бе малко вероятно някое списание за архитектура да й посвети брой.

Махнах към съседната къща, в случай че Мери случайно наблюдава през прозореца, и влязох бавно в двора. Чувствах се, сякаш приближавам някакъв самозванец. Истинският дом на родителите ми, където бях отраснал, се намираше на хиляда и петстотин километра на запад. Откакто се бяхме преместили, не бях стъпвал в Хънтърс Рок, но си спомнях къщата много добре. Разположението на стаите вероятно винаги ще определя разбиранията ми за уютна обстановка. Постройката пред мен беше като втора жена, дошла прекалено късно в живота ти, за да се сближи достатъчно с децата.

До вратата имаше поцинкована кофа за боклук; капакът й бе леко надигнат от пълния найлонов плик вътре. На верандата нямаше вестници. Предположих, че Дейвидс се е погрижил за това. Добре беше направил, но сега сградата изглеждаше, сякаш вече е потънала в прах. Извадих ключовете и отворих.