Читаем Избраниците полностью

Тонът му бе твърде странен за обичайната му самоувереност, особено с това снизходително самоопределение. Нима наистина си мислеше, че ще ме заблуди? Той не беше стар. Тичаше редовно. Побеждаваше много по-млади мъже на тенис и голф. Освен това бе последният човек, с когото можех да си представя, че ще играя билярд. Той просто не беше такъв тип. Ако разчертаеш таблица с графи за „хора, които изглеждат, че играят билярд“, „хора, които изглеждат, че може би играят“, и „хора, които изглеждат, че не играят, но може и да опитат“, баща ми щеше да е извън таблицата. Онази вечер той бе облечен както обикновено — с добре изгладени памучни панталони и чиста бяла риза. Беше висок, загорял от слънцето, с прошарена коса и лице на типичен американски политик, печелещо доверието на избирателите. Много щеше да му подхожда да стои облегнат на парапета на някой луксозен увеселителен кораб и да говори за произведения на изкуството. Най-вероятно за произведения на изкуството, които иска да ти продаде. Аз, от друга страна, носех стандартните черни дънки и черна фланелка. Дрехите ми изглеждаха, сякаш съм се завирал с тях под стари коли, за да демонтирам маслените им помпи. Вероятно и миришеха по подобен начин. Татко миришеше както обикновено, макар че тогава не ми е правело впечатление. Сега обаче си спомням ясно тази миризма — на нещо сухо, чисто, подредено.

— Искаш да дойдеш да играем билярд? — не повярвах на ушите си.

Той вдигна рамене:

— Майка ти е на гости. По телевизията няма нищо интересно.

— Нямаш ли нещо на видео?

Баща ми бе влюбен във видеото и имаше огромна колекция касети, прилежно надписани и подредени на полици в кабинета му. Разбира се, сега и аз бих последвал примера му, ако имах постоянно жилище. Дори бих ги каталогизирал. Тогава обаче този негов навик ми се струваше най-странен от всичко.

Не отговорих. Изчистих трохите от чинията си — внимателно, защото на тази възраст все по-рядко успявах да изразя любовта си към майка си, а като се погрижа скъпоценната й миялна машина да не се задръсти, несъзнателно показвах загрижеността си към нея. Не исках татко да идва в бара. Много просто. Имах си установен ред. Харесваше ми да карам. Да бъда без родителите си. Освен това на приятелите ми щеше да им се стори странно. Ами че то си беше странно, по дяволите! Дейв щеше да се пръсне от смях, а после да ме спука от майтапи, че се разкарвам с някаква стара консерва.

Погледнах баща си и се почудих как да му откажа. Чиниите бяха в миялната машина. Салатата бе върната в хладилника. Татко беше избърсал масата. Ако екип криминалисти неочаквано нахълтаха в кухнята и опитаха да открият доказателства за консумирана вечеря, щяха да се провалят. Бях страшно смутен. Когато обаче той сгъна кърпата и я преметна на вратата на фурната, аз ясно си представих какво ще чувствам един ден след двайсет години, седнал с мокро от сълзи лице на креслото му в една празна къща в Дайърсбърг. Дадох си сметка, че той няма да бъде вечно с мен, че един ден в купичката ще остане твърде много салата и кърпата ще си бъде несгъната.

— Да, както кажеш — отвърнах.

Веднага започнах да се тревожа как ще реагират приятелите ми и побързах да тръгнем четирийсет минути по-рано. Така щяхме да имаме около час насаме, преди някой от другите да довтаса — те винаги закъсняваха.

Аз карах, а татко седеше до мен и не обелваше дума. Когато спрях пред бара, той надникна през предното стъкло и попита:

— Тук ли идваш?

Отговорих утвърдително и малко троснато. Докато пресичахме паркинга, ми хрумна, че присъствието на баща ми вероятно ще потвърди всички съмнения на Ед за възрастта ми, но беше твърде късно. Пък и ние не си приличахме много. Може би щеше да помисли татко за някой по-възрастен познат. Сенатор или Бог знае какъв.

Заведението бе почти празно. Двама стари безделници, които не ми бяха познати, седяха на една ъглова маса. Барът обикновено се пълнеше късно и ако пуснеха две последователни лоши парчета на уредбата, бързо се изпразваше. Докато чакахме Ед да благоволи да се покаже, татко се облегна на бара и огледа салона. Нямаше какво толкова да види. Очукани столове, дебел слой прах, една маса за билярд, слабо осветление. Не исках да му хареса. Ед най-после се появи и се ухили. Аз обикновено изпивах първата си бира, седнал на бара, и бъбрех с него.

Може би точно това очакваше и сега.

Той обаче зърна татко и замря. Не изглеждаше уплашен, но се колебаеше и усмивката му се смени с непонятно за мен изражение. Татко не изглеждаше като повечето хора, които посещаваха заведението, и той вероятно се чудеше какъв вятър го е довял. Баща ми се обърна към него и кимна. Ед също кимна.

Искаше ми се да се свършва по-скоро, затова казах:

— Баща ми.

Ед кимна пак и с това се приключи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Дикий зверь
Дикий зверь

За десятилетие, прошедшее после публикации бестселлера «Правда о деле Гарри Квеберта», молодой швейцарец Жоэль Диккер, лауреат Гран-при Французской академии и Гонкуровской премии лицеистов, стал всемирно признанным мастером психологического детектива. Общий тираж его книг, переведенных на сорок языков, превышает 15 миллионов. Седьмой его роман, «Дикий зверь», едва появившись на прилавках, за первую же неделю разошелся в количестве 87 000 экземпляров.Действие разворачивается в престижном районе Женевы, где живут Софи и Арпад Браун, счастливая пара с двумя детьми, вызывающая у соседей восхищение и зависть. Неподалеку обитает еще одна пара, не столь благополучная: Грег — полицейский, Карин — продавщица в модном магазине. Знакомство между двумя семьями быстро перерастает в дружбу, однако далеко не безоблачную. Грег с первого взгляда влюбился в Софи, а случайно заметив у нее татуировку с изображением пантеры, совсем потерял голову. Забыв об осторожности, он тайком подглядывает за ней в бинокль — дом Браунов с застекленными стенами просматривается насквозь. Но за Софи, как выясняется, следит не он один. А тем временем в центре города готовится эпохальное ограбление…

Жоэль Диккер

Детективы / Триллер
Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы