Избраниците

Той взе една папка със записки от разследвания и я разлисти разсеяно. Първият случай бе на някой си Гари Джонсън, който изнасилил и убил шест възрастни жени в Луизиана в средата на деветдесетте. Към първата страница бе прикачена бележка, в която се отбелязваше, че Джонсън излежава шест доживотни присъди в затвор, за който Занд знаеше, че е истински ад: тъмница, пълна с жестоки мъже, хранещи някаква любов единствено към възрастните си майки. Всъщност цяло чудо би било, ако Джонсън е още жив. Една точка за добрите. Следващият случай бе за изчезването на седмина младежи във Флорида; разследването продължаваше.

Една точка за убийците. Поредната.

Занд взе друга папка.

* * *

След два часа седеше по средата на хола, заобиколен от папки. На вратата се почука. Занд вдигна изненадано глава. След още няколко потропвания най-после стана да отвори.

На прага стоеше нисък мъж с безвкусна прическа. Зад него се виждаше кола в доста лошо състояние.

— Таксито — рече посетителят.

— Не съм поръчвал такси.

— Знам. Дамата го поръча. Каза да дойда да ви взема. Много бързо. На всяка цена.

— Каква дама?

Занд се чувстваше леко замаян. Умът му бе пълен с факти от прочетените досиета. Нещо го глождеше.

Другият мъж изръмжа нервно и зарови из джоба си. Измъкна намачкано листче и го показа на Занд.

— Нина. Настоя да ви кажа, че било спешно. Открила нещо за някакъв справедлив човек… това не го разбрах много добре. Във всеки случай трябва да тръгваме веднага.

— Накъде?

— Към летището, човече. Обеща, че ако ви закарам наистина бързо, ще ми плати тройно. Тези пари ми трябват, така че, ако обичате, хайде да тръгваме.

— Чакайте малко.

Занд се върна в къщата. Взе телефона и се обади на мобилния на Нина.

Тя вдигна след две позвънявания. В слушалката се чуваше много страничен шум, като от оживена чакалня.

— Какво става? — попита той.

— В таксито ли си?

Гласът й звучеше възбудено и по някаква причина това го раздразни.

— Не. Какво правиш на летището?

— Обади ми се човекът, който следеше мрежата. Имаме попадение с „Праведника“.

— С тази дума със сигурност има много попадения, Нина. Освен това федералните сигурно вече са захапали.

— Не съм уведомила федералните. Действах самостоятелно.

— Ясно. Типично за теб.

— Засякохме компютъра, от който е посетена страницата. Хайде, Джон. Това ми се случва за пръв път от две години, федералните не знаят за бележката, която получи навремето. Те все още го наричат Пощальончето.

В слушалката изгърмя друг глас — някой обявяваше поредния полет. Занд изчака да утихне, сетне отбеляза:

— Казах го на Майкъл Бе кър.

— Попадението не е в Лос Анджелис — тросна се Нина.

— Къде е тогава? Къде?

— Във вътрешността на щата. Някакво градче на границата с Орегон. В „Холидей ин“.

— Обади ли се в местното управление на Бюрото?

— Началникът му ме мрази. Няма да си мръдне пръста за мен.

„Ясно — помисли си Занд. — И ако случайно изскочи нещо, ти искаш лично да арестуваш престъпника.“

Навън шофьорът подскачаше нервно от крак на крак.

— Прекалено е рисковано, Нина.

— Ще взема ескорт от местната полиция. Каквото кажеш. Слушай, Джон, самолетът е след четирийсет минути. Аз със сигурност се качвам, купила съм два билета. Идваш ли, или не?

— Не.

Той затвори телефона. Излезе и каза на шофьора, че няма да ходи никъде, като му даде достатъчно пари, за да го отпрати без възражения.

Сетне изруга, грабна палтото си и няколко папки и успя да скочи в таксито, преди да е напуснало двора. Не искаше към всичко, което му тежеше на съвестта, да се прибави и Нина.

24.

На следващата сутрин се събудих в девет. На нощната масичка намерих бележка от Боби. Канеше ме да сляза при него във фоайето колкото се може по-скоро. Изкъпах се, за да придобия някакъв човешки вид, и излязох. Пристъпях по коридора като мечка, принудена да върви на задните си крака. След като се бях наспал, се чувствах по-различно, макар че не можех да определя дали е по-добре отпреди. Мислите ми бяха размътени.

Фоайето бе почти празно, само някаква двойка стоеше на рецепцията. Звучеше тиха музика. Боби седеше по средата на голям диван и четеше местен вестник.

— Здрасти — изломотих.

Той вдигна очи:

— Изглеждаш ужасно, приятелю.

— А ти си все така свеж. Как го постигаш? Всяка вечер се завиваш в пашкул и на сутринта се събуждаш нов човек? Или правиш някакви специални упражнения? Кажи ми. Искам да бъда като теб.

Навън небето беше безоблачно и светло, само това ме спираше да не заскимтя. Повлякох се на паркинга след Боби и закрих очи.

— Носиш ли си телефона? Заредена ли е батерията?

— Да, макар че наистина не виждам каква полза има. Мързеливия Ед или не си е ходил у дома и в този случай само си губим времето да го посещаваме пак, или не желае да разговаря с мен.

— Голям песимист си, Уорд. Дай ключовете, аз ще карам.

— Добре че имам такъв оптимист до себе си. Хайде, стига глупости.

Хвърлих му ключовете.

— Стой на място! — прозвуча заповеден глас.

Очевидно не го беше казал Боби. Спогледахме се, сетне обърнахме глави.