Избраниците

— И какво да им кажа? „Хей, току-що утрепахме двама души в гората, а когато се върнахме в хотела, приятелят ми видя по телевизията един човек, който му се стори познат.“ Не се прави така, Уорд, а и ти не си много популярен в Управлението. Напоследък то провежда сериозни чистки, приятелю. Ще ме изритат дори с по-голямо удоволствие, отколкото, когато изхвърлиха теб.

— Не са ме изхвърлили, сам напуснах.

— За да не разкрият измамите ти.

— Каквото ще да е — троснах се аз. — Боби, това беше той.

— Нали каза, че си го мярнал съвсем за малко! Не си видял лицето му.

— Знам. Но съм сигурен, че е той.

— Вярвам ти. — Лицето му изведнъж придоби разтревожен вид. — Странно. На мен също ми се стори познат.

— Как? Откъде?

— Не знам. По дяволите, докато видя какво сочиш, и той изчезна. Имаше обаче нещо познато в него.

Когато кацнахме, беше нощ. Колата, която бях оставил на летището, я нямаше, вероятно бе прибрана от фирмата. Боби отиде на друго гише и нае нова. Имаха само един много голям форд. Взех го от паркинга на фирмата и го закарах пред главния вход на летището да чакам Боби.

Той се появи след известно време с кутия под мишница.

— Страхотно — рече напрегнато. — Намерихме си забавление за няколко дни. Хайде в хотела.

— Можем първо да поспим.

— Не съм си и помислил!

Боби още пазеше ключовете от стаята си в „Сакагауи“. След като се увери, че не е заета, той започна преговори с управата на мотела.

Взех два чая с лед и отидох в стаята. Тя ми навя спомени за отминали ваканции дори повече от празния басейн в мотела край Хънтърс Рок. В продължение на петдесетина години тук бяха отсядали хора, тръгнали за някъде. От креслото, в което седях, някой някога бе гледал първото излъчване на „Острова на Джилиган“, когато мелодията от филма още не е била известно парче. Един ден някой друг щеше да седне тук със силиконовия си космически костюм, да пие някакво лишено от захар, кофеин и какъвто и да било аромат здравословно питие и да си мисли за „Приятели“: „Я ги гледай тия хилави човечета! И какво беше това коса?“

Боби се върна с голям видеокасетофон под мишница.

— Старият глупак дори не е забелязал, че ме е нямало — обяви. — Все пак се оказа достатъчно досетлив, за да ми поиска депозит за този музеен експонат. Страхувам се, че ще се наложи да го въртим на ръка.

Свързахме апарата с допотопния телевизор и Боби отвори картонената кутия, която бе взел от летището. Вътре имаше две видеокасети. Той прочете етикетите и пъхна едната във видеото.

— Това е необработен материал — обясни и пусна записа. — Помолиха ме за дискретност.

Операторът беше пристигнал при взривеното училище скоро след експлозията. В повечето американски градове има голяма конкуренция между двучленни репортерски екипи на свободна практика, които обикалят улиците като гладни кучета в търсене на сензации. Подслушват секретните радиочестоти и в много случаи пристигат на местопроизшествията преди полицията. След това продават записите на многото жадни за зрелища телевизионни канали. Много често качеството на репортажа е достатъчно доказателство за произхода му. Изправен пред такива сцени, вероятно и аз няма да държа камерата неподвижно. Когато гледаме новините по телевизията, не си даваме сметка, че записът вече е цензуриран. Гледаме хора, застанали около масови гробове в Босна, и лошото качество на образа ни помага да забравим, че не можем да надникнем вътре в гробовете; че нямаме представа какво означава това за онези люде, преживели ужаса, а не — наблюдаващи резултатите от уютния си хол в другия край на света. Дори подробните репортажи от ада в Световния търговски център ни спестиха онова, на което са станали свидетели спасителните екипи. Ние сме толкова свикнали с тази заблуда, с умелата манипулация на медиите, че вече не се замисляме за онова, което е изрязано от записа. Независимо колко сме слушали за монтажа, когато гледаме новините, ние не се питаме защо записът спира в точно определен момент или какво има зад кадъра. Това са репортажи за зрители със слаби сърца. Ние чуваме писъците, но като далечен фон, който не може да ни стресне — само гласът на водещия от време на време ни напомня успокоително: „Това е лошо. Това е нечовешко. Но се случва рядко и положението се подобрява. Ще мине и накрая всичко ще се оправи.“

Този запис не беше озвучен допълнително. Не беше редактиран. Не отправяше никакво послание към зрителите. Той само показваше.