Избраниците

От време на време в тялото й се надигаше нещо и тези случаи зачестиха след посещението на Пазибоже. Коремът й се раздираше от болка, сякаш го прерязваха с нож, тя бе сигурна, че ще се разцепи на две. Нямаше какво да повърне, дори течност, защото тялото й попиваше водата моментално. Тялото й се държеше мъжки. Понякога й говореше, разсейваше я. Правеше всичко възможно да е на ниво, но бе доста недоволно от положението. Не беше в състояние да се справи само. То й говореше с гласа на Джилиан Андерсън. Беше много умно и казваше дълги, добре обмислени изречения. Въпреки това не беше доволно и вече не вярваше, че нещата ще се оправят. Сара го слушаше и се опитваше да му влезе в положението, но не вярваше, че е в състояние да помогне.

Пазибоже бе единственият й приятел, но дори и той не идваше много често. Сара имаше чувството, че е разочарован от нея. Все още й говореше и й даваше вода, но тя подозираше, че само за собствено удоволствие. Понякога с него имаше други хора. Поне така казваше и Сара не разбираше защо я лъже. Тя знаеше какви са те. Зли тролове, негови слуги. Те изпълняваха нарежданията му, скитаха по широкия свят и тормозеха онези, които са били достатъчно глупави, за да си въобразят, че са щастливи — като Сара навремето. Те записваха всяка дума на хората, като изпращаха прилепи да ги подслушват. Някои тролове бяха огромни и когато удареха с крак по земята, причиняваха вулканични изригвания и земетръси. Други бяха много, много малки, носеха се във въздуха, проникваха между клетките на хората и посяваха черни, разяждащи зарази в белите дробове, сърцата и бъбреците им. Гласовете на грамадните тролове кънтяха като гръмотевици. Дребните говореха като уелсци. Когато кашляше, Сара държеше устата си затворена, за да не може никой от тях да проникне в нея. Някои тролове бяха с нормални размери. Те бяха доста редки. Сара не беше виждала такива, но знаеше, че са наблизо. Понякога удряше глава в дъските над нея, за да ги прогони.

Накрая всичко се губеше, пред очите й се спускаше мрак и тя отново се понасяше. Първия път имаше чувството, че лежи по гръб върху водата. Усещането дори беше приятно. Сетне обаче започна да потъва все повече и повече. Ушите й вече бяха под повърхността и скоро и очите й щяха да бъдат залети.

Когато и носът й се потопи, тя щеше да потъне съвсем.

29.

Занд стоеше пред една врата в Дейл Лоунс. Когато никой не се отзова на първото му позвъняване, той отново натисна звънеца, този път с всичка сила, и не го пусна, докато не видя неясен силует през матовото стъкло на вратата.

Глория Найдън носеше шити по поръчка дрехи, макар че явно не смяташе да излиза. Още от първите й думи стана ясно, че е пияна. Много пияна. Пияна до безпаметност.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Казвам се Джон Занд. Виждали сме се преди три години.

— Боя се, че не ви помня. И със сигурност не съм мислила да подновявам познанството си с вас.

Гласът й бе ясен, макар че езикът й се плетеше. Тя понечи да затвори вратата. Занд я спря с ръка.

— Работех по случая с изчезването на Анет Матисън.

Госпожа Найдън примигна, лицето й изведнъж придоби сивкав цвят, сякаш бе консервирано във формалин.

— Да — каза тя и скръсти ръце. — Сега си спомням. Добра работа. Всичко изпипахте.

— Не. Точно затова съм тук.

— Дъщеря ми е навън с приятели. А дори да си беше вкъщи, нямаше да й позволя да говори с вас. Дълго време ни трябваше, за да преодолеем загубата.

— Не се съмнявам — увери я Занд. — Успяхте ли?

Тя закова поглед в него; сякаш изведнъж бе изтрезняла.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че моята дъщеря също изчезна и аз никога няма да преодолея загубата. Ще ви отнема съвсем малко време, през което може би ще успеете да ми помогнете да открия онзи, който съсипа живота ни.

— Защо не говорите с Матисънови?

— Имам един въпрос за вас.

Тя натисна по-силно вратата.

Занд отново я задържа и заговори, без да се замисля:

— Въпрос, който може би ще спре изневерите на съпруга ви. Въпрос, който ще преодолее отчуждението на дъщеря ви. Въпрос, който ще прогони мислите ви за самоубийство.

Глория Найдън се втренчи в него, сетне внезапно изсъска:

— Майната ти! Нямаш право да ми говориш така! Трябваше вече да сте го заловили. Вината не е моя. Нищо от случилото се не е по моя вина!

— Знам.

Лицето се промени пред очите му. Изразът на подплашено животно бе заместен от невинното изражение на малко момиченце, сетне се превърна в лицето на възрастна, уморена жена. Сякаш някой извайваше маска от послушна, мека глина.

— Нищо от случилото се не е по ваша вина. Знам. Близките ви го знаят. Всички, освен вас го знаят. Вие го казвате, но не го вярвате. И точно това ще ви убие.

Постояха така известно време, от двете страни на вратата, всеки я натискаше срещу другия. Сетне престанаха да натискат.

* * *

Той се обади на Нина на връщане към Санта Моника. Тя звучеше разсеяно, но прие да се срещнат в Бел Еър. Адресът бе записан в материалите по разследването.